41.
Кабинетите в разузнавателния отдел бяха тихи и мястото бе подходящо за работа. Болд бе започнал да цени високо тишината на етажа. Телефоните звъняха тихо, отговаряха им приглушени гласове, които не отекваха по целия коридор. Тайни. Двупосочна улица за размяна на постоянно променяща се информация. Компютрите тихо бръмчаха. А навън слънцето изгря за пръв път от няколко дни насам и обагри със сребристите си отблясъци прозорците на съседните сгради.
Фактът, че вече бе споделил ужасната си тайна с други хора, подсилваше огромното изтощение на Болд, но едновременно с това изпълваше душата му с неописуемо облекчение. Сега, когато бе свалил от плещите си товара, породен от необходимостта да държи в тайна похищението на Сара, той изведнъж установи, че вече му е по-лесно да се съсредоточи и да насочи енергията си в правилната посока.
Зае се да прегледа отново фактурите на „Съвършен образ“, включително и поръчките, заявени по електронната поща, които бе получил от Стоунбек по-рано същата сутрин.
Опита се да се свърже с различните кабелни оператори, които обслужваха Северозападен Вашингтон, с надеждата, че ще успее да открие кой от тях бе излъчил предупреждението за очаквана промяна на времето в дванайсет часа и две минути след обяд на двадесет и пети март — момента, в който бе направен записът, съдържащ условията по отвличането на Сара. Беше по средата на един от тези разговори, когато в стаята му влезе униформена полицайка.
— Имате посещение, лейтенант. Жена.
— Никакви посетители — отвърна той, решил, че вероятно става дума за някой от информаторите му. — Насочи я към някой друг.
— Не е от града. И настоява, че въпросът е спешен. Не е информатор, лейтенант. Облечена е много изискано. Какво да й кажа? — попита ченгето.
— Не е от града?
— Не каза откъде е.
— Вероятно е адвокат. Но трябваше поне да я попиташ за името й. Нямам време за губене.
Униформената жена стоеше изпъната като струна до вратата.
— Тя не пожела да ми каже името си. Но заяви, че вчера е разговаряла с вас.
— Вчера? — Не можеше да си спомни какво бе правил преди двадесет и четири часа. Погледна към списъка с телефонните обаждания, който стоеше до телефона. Неделя. Нищо. Всичко това му се струваше безсмислено. Вероятно някой се опитваше да се срещне с него без предварителна уговорка. Защото той бе прекарал по-голямата част от предишния ден на път за и от Портланд.
Надигна се от стола. Полицайката се отдръпна от пътя му. Болд надникна през вратата.
Беше на около тридесет и пет години, елегантно облечена, с много късо подстригана коса и очила с метални рамки, които допълваха интелигентното й излъчване. Лицето й му се стори познато, но Болд не можеше да го свърже с никакво име. Погледна я изпитателно, опитвайки се да си спомни името й.
Тя почувства затруднението му и го погледна право в очите.
— Кони — извика той. — Кони Баулър.
Наистина бе разговарял с нея предишния ден. Беше му помогнала да открие пияния й съпруг. Болд имаше чувството, че оттогава насам е минала цяла седмица.
Болд я покани да седне и затвори плътно вратата на кабинета си.
Тя се настани на стола като стискаше здраво дамската си чанта. Сара имаше едно любимо одеялце, което притискаше към себе си по същия начин. Под чантата се подаваше голям, издут пощенски плик. Болд установи, че не може да откъсне поглед от него. Кони Баулър заговори припряно.
— Ако Том ме попита нещо, ще му кажа, че съм дошла тук на пазар. Но той едва ли ще попита, така че всичко е наред. — Тя продължи да бърбори, без да си поеме дъх. — Лъжата ми едва ли е много убедителна, защото и в Портланд имаме също толкова добри магазини, но пък тук имаме някои много добри приятели. — Тя като че ли разсъждаваше на глас. — Ти и Елизабет сте измежду тях, но не бих се осмелила да му кажа, че съм дошла при вас, защото той сигурно ще се усъмни.
— От колко време Том пие по толкова много? — попита Болд, преминавайки директно към въпроса.
— Как е Елизабет? — попита Кони, избягвайки отговора. — Много се разстроих, когато научих…
— Струва ми се, че в момента е по-добре. — Болд не желаеше тази жена да го обсипва със съчувствие. С времето бе започнал да мрази съжалението на околните. — Исках да работя заедно с Том по случая с отвличанията…
— Гайдаря от Хамелин.
— Да — отвърна той.
Тя се заигра с дръжката на чантата си, като внимателно отбягваше погледа му. После извади жълтия плик и Болд се приближи, за да го вземе. Не го отвори, макар да изгаряше от нетърпение да го стори. Остави го върху бюрото си.