Пое си дъх и продължи:
— Има още някои неща, които би трябвало да знаеш. За един родител е по-трудно да понесе отвличането на детето си от смъртта му. Можем да очакваме чувство на вина от тяхна страна. Възможно е дори да се обвиняват един друг. Или пък да обвинят нас. Те са отчаяни. Уязвими. Готови са на всичко, за да си върнат детето. Готови да се обърнат към гадатели, частни детективи, към Господ и към какво ли още не. Част от работата ни е да ги предпазим от подобни залитания. Искаме те да вярват и да се уповават единствено на нас. По всяка вероятност това е техният първи сблъсък с полицията на Сиатъл. Тук изключвам униформените катаджии. Първото им впечатление за нас е от изключително значение — от него зависи доколко и в каква степен ще ни сътрудничат. Ти предпочиташ да си груб и невъздържан. Чудесно. Това върши страхотна работа в стаята за разпити. Но това тук не е разпит. Не го забравяй. В момента те са убедени, че не знаят нищо, което би могло да ни бъде от помощ. Онова, което са гледали по телевизията и филмите или пък са прочели в романите, им дава основание да очакват от нас чудеса. Така че за момента я карай по-кротко. Ще трябва да ги настроим на наша страна. Ако тази вечер си свършим работата както трябва — бавно и внимателно — още от утре те ще започнат да ни подават информация, каквато дори не са съзнавали, че притежават. Ако сега силно форсираме нещата и настъпим яко газта — усмихна се тя, преминавайки към неговия начин на изразяване — ще задавим колата и изобщо няма да успеем да я запалим отново.
— Всичко ми е ясно, лейтенант.
Дафни съзнаваше, че по-високият й чин притеснява Ла Моя. Повечето психолози към полицията бяха волнонаемни. Тя обаче бе завършила академията, носеше значка и оръжие и бе твърдо убедена, че никой не би могъл да консултира и съветва ченгета, без да е един от тях, без да знае всичко, което трябва да се знае за тях.
Дафни продължи:
— За твое сведение, Джон, ние ще им я върнем обратно. Нищо че в другите градове са се провалили. Неуспехът на колегите ни не би трябвало да ни влияе по никакъв начин. Ако започнем това разследване с мисълта, че няма да се справим, никога няма да можем да го приключим. — Тя погледна към къщата. — Тези хора разполагат с информация, която би могла да ни е от полза. И двамата го знаем. Но не и те. Времето тече. Ако всеки си свърши работата — включвам и нас двамата в това число — до утре сутринта това бебе ще си бъде обратно в креватчето. — Тя го погледна. — Повярвай ми!
— Спести си ободрителните приказки за тях, лейтенант. Те са хората, които имат нужда от тях.
Жената — Дафни си помисли, че това сигурно е майката — приличаше на развалина. Бащата беше пиян. Дафни на два пъти представи Ла Моя и себе си, макар да знаеше, че единственото нещо, което родителите щяха да запомнят за тях, бе работата им — полицаи.
Майката притискаше към себе си своя тригодишен син и не го изпускаше нито за миг. Дафни им изказа съчувствието си и мъжът избухна в сълзи. През цялото време мрънкаше някакви извинения пред съпругата си, която очевидно изобщо не желаеше да го слуша.
Родителите вече бяха уведомени накратко от Мълрайт за премеждието на детегледачката. И двамата знаеха, че тя е била зашеметена с електрошокова палка и че в момента се намира в болницата. Дафни изтръгна тази информация от майката и съжали, че не е имала възможността да разговаря първа с тях и да прецени по-точно реакциите им. След това Дорис Шотц започна несвързано да разказва как помолила съседката да провери какво става у тях и как тя намерила безжизнената детегледачка и малкия Хенри, който се бил скрил в един ъгъл в кухнята. Съседката грабнала Хенри, обадила се в полицията, а след това се свързала с Дорис в увеселителния влак, което обаждане, по думите на съпруга й, отприщило истински ад върху главите им.