Ла Моя спомена за серията отвличания, хвърлили в ужас цялото западно крайбрежие, и ги информира, че според ФБР отвличанията са дело на човек, наречен от федералните агенти Гайдаря от Хамелин.
Дорис Шотц заяви, че била чувала за отвличанията, но следващите й думи бяха удавени в последвалите шумни ридания и никой от двамата полицаи не успя да разбере какво се опитва да им каже.
През следващите минути Дафни и Ла Моя заедно се опитаха да ги информират за хода на разследването. Споменаха за участието на ФБР, изтъкнаха, че създаденият специален отряд се оглавява от полицейския участък на Сиатъл. Решил, че вероятно съпругът бе закупил билетите за увеселителния влак, Ла Моя се обърна към него:
— Спомняте ли си с кого споделихте намерението си да вечеряте в този влак?
— С никого — вцепенено отвърна той.
— Някой колега, секретарка, съсед?
— С никого. Това беше изненада. Доро през цялото време мислеше, че ще ходим в някой от ресторантите „Ивар“.
Дорис Шотц кимна в съгласие.
— Вие сам ли направихте резервацията? — попита Ла Моя.
— Да, да. Поисках да ми изпратят билетите в магазина.
Ла Моя погледна бележника си.
— „Майкро систъм уъркшоп“?
— Доро! — Мъжът се обърна към съпругата си. — Чу ли какво казаха? Тези, другите отвличания? Та те не са успели да върнат нито едно от онези деца. — Той погледна Ла Моя. — Така ли е?
Ла Моя предпочете да не отговаря и насочи вниманието си към съпругата.
— Можете ли да ми обясните откъде са се взели парченцата стъкло, които намерихме пред креватчето на дъщеря ви? Счупена чаша? А може би огледало?
— В стаята нямаше никакви стъкла, когато излязохме от къщи — отвърна тя. — Днес сутринта чистих.
— С прахосмукачка? — тихичко се намеси Дафни, макар да се съмняваше, че жената може да мисли за нещо друго, освен за изчезналото си дете.
Ла Моя, който седеше на самия ръб на стола, се наведе напрегнато напред. Детективът у него осъзна, че може би ще се доберат до първата съществена улика — нещо, свързано с обувките на Гайдаря от Хамелин, с маншета на панталона му, с джобовете му…
Дорис Шотц продължи да пелтечи почти неразбираемо:
— В стаята на Ронда никога не е имало счупени стъкла. Сложихме килима само месец преди тя да се роди…
— Точно така — намеси се съпругът и хвана ръката на жена си. — Ако има стъкла по килима, значи онова копеле ги е донесло със себе си.
— Бебенцето ми… — проплака Дорис Шотц.
— Ние ще ви я върнем — заяви Дафни. Погледна майката в очите.
Дорис Шотц изобщо не й повярва.
5.
Човешкият ум притежава склонността да забравя бързо и никой не знаеше това по-добре от ченгетата от отдел „Убийства“.
Ла Моя трябваше да се опита да открие евентуални свидетели на престъплението с ясното съзнание, че понякога един такъв свидетел би могъл да тласне разследването в правилната посока. Един търговец на недвижима собственост, който във всеки един момент трябваше да е в състояние да прецени потенциала на даден купувам, му се струваше напълно надежден обект, върху който да съсредоточи усилията си. Съвместните усилия на полицаите от специалния отряд, федералните агенти и техниците от отдела за криминалистична експертиза при огледа на местопрестъплението не донесоха никакъв резултат. Ако предишната вечер Шери Дийч бе забелязала нещо — подозрително или не — тя трябваше да бъде разпитана веднага. Човешката памет беше изключително крехка.
Ла Моя се боеше, че всеки опит от негова страна да я принуди да дойде в полицията ще даде отрицателен резултат. Той не искаше в разпита да участват и адвокати. Един спокоен разговор в нейния офис му се струваше далеч по-добро решение.
Но когато и двата му опита да се свърже с нея се увенчаха с неуспех, той побърза да смени тактиката. Позвъни за трети път, представи се като евентуален купувач и този път успя, което пък на свой ред го убеди, че Шери Дийч — примерна гражданка или не — не желаеше да има нищо общо с полицията.
— Бих искал нещо на Мърсър Айлънд, в порядъка на три до четири хиляди.
Секретарката на агенцията му позвъни след по-малко от тридесет минути. Дийч била готова да се срещне с него след час на Мърсър, ако той разполагал със свободно време.