Ла Моя побърза да си запише адреса.
Къщата бе разположена в края на невероятно стръмна морава, край която имаше още три други къщи, и която отвеждаше до частен пристан на езерото Уошингтън. Ла Моя промуши червената си кола през един тесен проход в каменната стена и едва не одраска бронята й, а след това рязко зави наляво и пое по алеята към къщата. Нарциси, нацъфтели в стройни редици като малки слънца, грееха пред къщата и сякаш прорязваха безкрайната сивота, прихлупила Сиатъл.
Дийч седеше върху ниската каменна стена, издокарана с червена мексиканска пола и блузка с волани, която подчертаваше огромните й гърди. На лицето й грееше широката топла усмивка на жена, която си разбира от работата. Ушите, шията и китките на ръцете й бяха отрупани със сребро и тюркоаз. Имаше руса коса — ако я боядисваше, това очевидно бе работа на професионалист, защото изобщо не се забелязваха тъмни корени, която приличаше на изсветляла от слънцето грива на двадесетгодишна сърфистка. Кожата й беше гладка, без никакви бръчки и ако това бе плод на някое и друго опъване, то работата отново бе свършена дяволски професионално от някой касапин — така Ла Моя наричаше хирурзите.
Тя се поизправи, когато детективът се запъти към нея. Съзнаваше, че походката му е убиец — жените му повтаряха това още от времето, когато учеше в гимназията.
— Онази кола ей там ваша ли е? — попита той. — Онзи „Хамър“?
— Бизнесът ми върви добре — отвърна тя. Заучената усмивка така и не слезе от лицето й.
— Даволски добра колца — отбеляза Ла Моя, сведе поглед към гърдите й, а после се загледа в смарагдовозелените й очи, които проблясваха под извитите и очертани с тъмен молив — а може би дори боядисани? — вежди. Усмихна й се за пръв път. — Джон — представи се той, подаде ръка и стисна нейната, за да й покаже силата си. Обичаше нещата да са ясни от самото начало. — Войната в залива, нали? Имам предвид този „Хамър“.
— Да.
— Страхотна колца — повтори той. Знаеше, че тази кола струва повече от две негови годишни заплати.
— Наистина прави впечатление — искрено заяви тя. Това му хареса. Тя се изправи, приглади старателно полата си и едва когато остана напълно доволна от вида й, додаде: — Някои хора се впечатляват от такива неща. Но вие не, нали?
— Не и от возилата на хората — отвърна той. — Но пък други неща ме впечатляват. И то много.
— Хубави ботуши — отбеляза тя и бързо и ефективно върна топката в неговото поле. Каквото повикало, такова се обадило. — Кожата е от някакъв вид изчезваща змия, или? — Тя тръгна пред него към входната врата и му позволи да се наслади на съблазнителните извивки на тялото й. Очевидно не пропускаше ден, без да се упражнява на „Стеърмастър“.
Тази жена бе изключително изкусна и опитна, пакетирана и готова за продан. Той си напомни, че трябва да бъде постоянно нащрек — само един миг невнимание и щеше да му се наложи да вади чековата си книжка.
Тя отключи входната врата.
— Собствениците са извън страната. Майкрософт. Париж, Обявиха я за петстотин и петнадесет. Преди няколко години я купили доста скъпичко. Реалната й цена е около четири и половина. Аз не представлявам тях — само вас — така че мога да ви кажа всички тези подробности.
В този момент Ла Моя осъзна грешката си и се наруга наум. Понякога беше твърде повърхностен… толкова впечатлен от собствената си гениалност, че забравяше да отстъпи крачка назад и да погледне отстрани какво точно върши. Болд не спираше да го критикува в това отношение:
— Ако изгубиш само една малка част от тази твоя самонадеяност, Джон, ще станеш най-добрият в онова, което вършиш.
Беше избрал неподходяща къща. Трябваше да я накара да се срещнат в къщата срещу дома на семейство Шотц. Зрителната опора много помагаше в такива случаи. Той престана да я слуша за момент, опитвайки се да реши как да промени играта. Би могъл да й каже, че няма толкова пари. Къщата срещу дома на семейство Шотц сигурно струваше около две хиляди. А може би дори и по-малко.
— Ако някой реши да отсече онези четири бора ей там, тогава гледката към езерото може и да оправдае една цена в рамките на пет хиляди — отбеляза тя и посочи с ръка надолу по хълма. Ноктите й бяха яркочервени — като колите на пожарната охрана. И пасваха чудесно на мексиканската пола. — Сигурна съм, че гледката е умопомрачителна, но онези четири дървета ще ни дадат основание да се пазарим и да свалим цената. — Жената се движеше изкусно. Очевидно чудесно познаваше тялото си. Леко се завъртя и застана с лице към него. — Вие ерген ли сте… или сте женен? — небрежно попита тя.