— От кожа на щраус са.
— Искате да кажете, че са скъпи, нали? — Тази жена владееше занаята си до съвършенство. — Онзи хамър струваше осемдесет бона без екстрите. Това искахте да знаете. Права ли съм?
Техният лейтенант, Шосвиц, използваше израза „Прав ли съм?“ непрекъснато. Сега, произнесен от тези влажни, червени устни, прозвуча повече от странно в ушите на Ла Моя.
— Ерген съм — заяви той.
Тя леко прехапа устни, срамежливо сведе глава и го погледна изпод спуснатите си ресници — като невинно, малко момиче. Беше много убедителна.
— Двамата с теб ще се сработим добре, Джон. — После се ухили и запита: — Нямаш ли това чувство?
— В момента изпитвам най-различни чувства — отвърна той.
Тя се изсмя изненадана. Може би Ла Моя все пак бе успял да отбележи точка в своя полза. Тя мина край него — достатъчно близо, за да отърка пола в дънките му.
— Позволи ми да ти покажа и останалото.
— Много бих искал — отвърна той с такава бързина, че човек би си помислил, че е очаквал именно тази реплика от нейна страна.
Тя се спря в подножието на стълбището.
— Сега ще видиш всичко. Истинска мечта. Всичко, което търсиш, че и повече.
— Дали наистина е така? — попита той, докато я следваше. — Самотните ергени са много придирчиви, когато става дума за жилището им.
— О, струва ми се, че тази къща може да понесе тип като тебе, Джон. Убедена съм, че сте си лика-прилика.
Беше му прекалено забавно и никак не му се щеше да развали удоволствието от този разговор. Не му се случваше често да попадне на толкова сръчен събеседник. Може би причината се криеше във факта, че преследва твърде млади жени, помисли си той.
— Ами ти? — попита я той, когато стигнаха до горната площадка. — С толкова много пръстени по ръцете ти човек не може да разбере женена ли си, или не.
Тя вдигна лявата си ръка и огледа внимателно бижутата по нея.
— Наистина ли? Е, очевидно не ставаш за полицай. Да виждаш някъде венчална халка? — Тя поднесе ръката си към него, сви я в юмрук и помръдна с безименния си пръст, така че той да му обърне специално внимание. После го поведе към края на коридора, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към езерото. — Но пък пръстените много лесно се свалят, нали знаеш? — Тя отвори някаква врата. Водеше към спалнята. — А сега това — продължи Шери, като отново се върна към деловия си глас. — Това е стая, която не може да не ти хареса.
— Сигурен съм в това — отвърна Ла Моя и се запита дали би се осмелил да я последва вътре.
Банята беше облицована с мрамор и толкова голяма, че спокойно би могъл да паркира камарото в нея. Шери ухаеше на скъп парфюм — примамващ и провокативен. Уханието му стана по-силно в затвореното помещение.
— Как да те наричам? — попита я Ла Моя. — Шери? Непрекъснато си мисля за виното.
— Можеш да ме наричаш както искаш, скъпи. Обикновено отговарям на Шери, но пък и много бързо свиквам с промените. В моята работа човек се научава да се приспособява лесно.
— Дори четири и половина ми се вижда доста скъпичко. А и да си призная честно, нямам нужда чак от такава къща. Стига ми една спалня и кухня. Аз съм човек със скромни претенции.
— Не се подценявай.
— Освен това изобщо не бях помислил за движението по моста. Много глупаво от моя страна. Сега си мисля, че може би трябва да се преориентирам към северната част на града. Над Четиридесет и пета улица. Мъча се да си спомня дали не видях табела на твоята фирма някъде по Петдесет и втора или Петдесет и първа улица?
— Петдесет и първа. — В гласа й се прокрадна разочарование. Току-що бе намалил комисионата й наполовина.
— И колко пари й искат?
— Две и половина. И струва ми се, че ще ги вземат.
— Може ли да я видим? Само да я погледна набързо?
— Четири и половина за тази къща тук е направо без пари. Предложението е просто фантастично. — Блясъкът в очите й изчезна — сякаш той току-що й бе посочил бенката под ухото й, която и бездруго хич не му харесваше. Когато той не отговори нищо на последните й думи, Шери побърза да отстъпи. — Разбира се. Днес?
— Ако имаш време.
— Ти си клиентът, скъпи — заяви тя и отново превключи на пълни обороти. — Това, което е добре за теб, е добре и за мен.