Шевалие рязко се обърна и го погледна ядосано — приличаше на разярено куче, което се опитва да възпре непознат натрапник.
— Предварително се разбрахме никога да не обсъждаме каквото и да било, свързано с моя бизнес, господин Бремър.
Вбесеният мъж пред тях нямаше нищо общо с недодялания адвокат отпреди няколко минути. Този нов човек, и опасен, и непредсказуем, предизвика интереса на психоложката. Шевалие, разгневен като отровна змия, която всеки момент ще нападне, заплашително го предупреди:
— И предлагам да се придържаме към споразумението си.
— Брадли! — ядосано се намеси Дафни и погледна съпруга си. — Да не си посмял да объркаш нещо. — После се обърна към адвоката. — Не го разбирайте погрешно, господин Шевалие. Думите му бяха абсолютно безобидни. Брадли просто обича да говори, това е всичко. — После добави закачливо: — Какво ще кажете, а?
— Брадли? — Шевалие презрително повтори името. В гласа му се прокраднаха подозрителни нотки. — Брадли? — повтори той.
Болд пребледня в момента, в който Дафни му се развика. Твърде дълго бе упражнявал подписа на Брад, за да знае, че тя току-що бе допуснала грешка.
Върху документите, които току-що бяха подписали — документи, които лежаха върху масичката пред тях, отворени на последната страница — с главни букви бе изписано името, с което тя трябваше да го нарече: Брадфорд, а не Брадли, както го бе прекръстила измислената му съпруга.
Адвокатите винаги забелязваха подобни подробности. Шевалие бе изготвил документите и по всяка вероятност не бе прибягвал до услугите на технически сътрудник. Защо да въвлича още хора? Сам ги бе написал, разпечатал и редактирал. И знаеше малкото име на господин Бремър. И в момента сигурно се чудеше защо съпругата му не го знае.
Напрежението увисна във въздуха, осезаемо като миризмата на цигарен дим и препечено кафе.
Шевалие рязко извърна глава и погледна към улицата; беше чул звук, който само постоянен обитател на сградата би могъл да различи. Предпазливо измери с поглед Болд, приближи се до прозореца и надникна навън. Когато отново се обърна към тях, очите му блестяха ядосано. Болд трескаво се мъчеше да измисли някакъв друг план, но умът му, затормозен от страховете за дъщеря му, отказваше да функционира.
Шевалие вдиша цигарения дим и обяви:
— Тя пристигна.
66.
Хората са същества, които се подчиняват на навика, помисли си Ла Моя, докато наблюдаваше стария форд таурус, който спря на малкия като пощенска марка паркинг зад кантората на Шевалие. Човешките навици бяха отправната точка в работата на всеки детектив — те представляваха поведенческата връзка между миналото и бъдещето на даден индивид. Хората предпочитаха да се обличат по определен начин, да се движат сред определен приятелски кръг, да посещават едни и същи заведения, да карат едни и същи коли.
Лиза Кроули очевидно си падаше по форд таурус.
Тя паркира на първото свободно място, което забеляза — това, което бе до самата улица — и по този начин осигури на Ла Моя добър ъгъл за наблюдение, а на себе си начин за бързо и лесно бягство.
Вратата на шофьора се отвори и Ла Моя се приготви за действие — остави тридесет и осем милиметровия пистолет, който Болд му бе заел, и зашеметяващата палка, която винаги носеше в десния си ботуш. Неговата бе по-малка и не толкова мощна модификация на въздушния TASER на Гайдаря от Хамелин. Ла Моя се увери, че шперцът е в джоба на якето му. Никакви белезници, никакви значки. Животът му се беше променил — в това не можеше да има никакво съмнение.
Не разпозна Лиза Кроули, която бе видял на снимката, осигурена им от детектив Брул от полицейското управление на Ню Орлиънс. Облечена делово в съответствие с отговорностите на работата, която вършеше, и предвид статуса й на държавен служител, тази жена носеше искрящо бяла колосана блуза и чифт идеално изгладени панталони в цвят каки. Ла Моя предположи, че си е сложила перука — една от многото, с които очевидно разполагаше, но тя стоеше чудесно на главата й и по забележителен начин допълваше външния й вид. На главата си бе завързала пъстър шал, очите й бяха скрити зад тъмни очила. Можеше да е всяка жена от този град…
Ла Моя се зачуди дали шалът и очилата не прикриваха нараняванията, които бе получила при катастрофата в Бойс. Ако предположенията му се окажеха верни, тя не можеше да направи нищо, за да се скрие от зоркия им поглед. Белезите по тялото, колкото малки и незначителни да са, са дар божи за всяко ченге.