Дийч започна да изброява:
— Имаше един „Уогъниър“, стар модел, бял минипикап, черен „STS“, моят „Хамър“, един раздрънкан синьо-сивкав пикап. Синя „Тойота Камри“. Двете коли — „STS“ и „Камри“ бяха на мои клиенти.
— Ти май наистина разбираш от коли — възкликна Ла Моя. В гласа му се долавяше недоверие. Лесно можеха да проверят достоверността на думите й, като съставят списък на колите, притежавани от обитателите на останалите къщи.
— Искаш ли да съм напълно искрена с теб? Чуй ме сега, скъпи, може и да звучи грубо, но един клиент си личи най-напред по колата, която кара. Когато видя, че към къщата идват евентуални клиенти, първата ми работа е да огледам колата им. Човек може да достигне до дяволски важни изводи по този начин. — Тя замълча за миг и продължи: — Семейна двойка слиза от чуждестранна кола? За мен това е важна информация. Обръщам им нужното внимание. Тази „STS“ попада именно в тази категория. Сам мъж се измъква от американска кола, която очевидно е вече на няколко години. Което означава, че е твърде вероятно той просто да се опитва да убие няколко свободни часа. Безплатно вино и възможност да си побъбри с хора, които не познава. Сблъсквам се с много такива. Може би има достатъчно пари, за да купи къщата, но никога не бих се обзаложила на това. Или пък млада жена по средата на седмицата. Може да е с едно или две деца… кара волво или ауди, номерата на колата са от друг щат и аз решавам, че добрата съпруга е тръгнала да търси дом за семейството, докато грижовният татко се бъхти в офиса.
— Ти оглеждаш и номерата на колите?
— Нали ти казах вече! Номерата от друг щат означават, че хората бързат — искат час по-скоро да си намерят нещо подходящо. В повечето случаи не се интересуват толкова от цената, колкото от самата къща, която им се предлага. Жените държат на кухнята. Мъжете се интересуват най-вече от дневната и от спалнята. Жените освен това настояват за прилични бани и вградени гардероби.
Ла Моя реши, че двата пикапа — очуканото камионче и минипикапът — са напълно подходящи возила за човек, който се представя за работник от службата за борба срещу домашните вредители.
— Онзи минипикап? Имаше ли прозорци на каросерията? — попита Ла Моя, опитвайки се да прикрие вълнението си. Тази жена очевидно внимателно изучаваше клиентите си и обобщаваше наблюденията си в стройна, макар и доста странна теория. Беше добър свидетел — всеки един съдебен заседател щеше да й повярва. Ла Моя не можеше да се стърпи и вече разсъждаваше в перспектива. Надеждата беше единственото гориво, подхранващо издръжливостта на всеки детектив.
— Бял минипикап. Сравнително нов. На вратата на шофьора като че ли имаше някакъв надпис.
— Какво? Име? Фирма? — насърчи я Ла Моя.
— Виж какво, изобщо не съм сигурна в каквото и да било.
— Къде беше паркиран? — Ла Моя не можеше да я остави току-така.
— Малко по-надолу по улицата. Ей там. — Тя отново посочи, макар че този път като че ли се поколеба повече. — Може би две коли по-напред от мястото, на което в момента си паркирал колата си. Вчера там стоеше моята кола.
— Пикапът обаче не беше непосредствено пред къщата на семейство Шотц, нали? — уточни Ла Моя.
Тя се намръщи.
— Беше съвсем близо. Снощи не беше никак лесно да се паркира на тази уличка. През деня е далеч по-спокойно.
Ла Моя не спираше да си води бележки.
— А шофьорът?
— Той ли е отвлякъл детето? — бързо попита тя. — Аз не зная нищо за това.
— Помисли внимателно.
Тя се обърна и го погледна.
— Може пък и да не беше снощи. По дяволите, нали ти е ясно, че всеки ден виждам твърде много коли?
— Шофьорът. Ти си наблюдавала внимателно, за да видиш кой ще слезе от колата — напомни й той.
— Работна пчеличка. Изобщо не проявих интерес.
— Работна пчеличка?
— С работни дрехи. Униформа някаква. Работна пчеличка. Не беше спрял на тази улица заради мен. Веднага го задрасках от списъка си.
Ла Моя я попита:
— Можеш ли да го опишеш?
— Веднага го задрасках от списъка си — повтори тя. Сякаш се колебаеше дали да отговори на въпроса му, или не. — Не зная — промърмори и се вгледа в лицето на Ла Моя, опитвайки се да открие там отговора, който търсеше. — Може и да не беше снощи.
Бързо отстъпление. Ла Моя бе наблюдавал това безброй пъти. И почти винаги се случваше в предградията. В началото хората като че ли възприемаха с вълнение мисълта, че са станали свидетели на извършено престъпление; чувстваха се значими, нужни, важни. А после постепенно започваха да осъзнават, че, подобно на ангажираността като съдебен заседател по време на процес, така и сътрудничеството с полицията означаваше огромна загуба на време и енергия.