— Може ли? — попита Дафни и посочи бебешкото столче.
— Моля — отвърна Лиза Кроули и добави: — Аз съм тук, за да отговори на всичките въпроси, които двамата с господин Бремър може да искате да ми зададете във връзка с отглеждането на детето.
Болд почувства внезапен пристъп на ярост — по-силна от всеки други път. Задействана първоначално от самото присъствие на тази жена — похитителката на дъщеря му бе в една и съща стая с него! — яростта му се подсили от поведението й, от спокойния и овладян глас, от дружелюбната загриженост, която жената излъчваше. Тя наистина се държеше като социална работничка, а не като човек, изпълняващ определена роля. Професионалното й спокойствие и компетентност бяха истинско предизвикателство за собствения му професионализъм и компетентност. Представяше си я в полицейска униформа, застанала на вратата на детската градина на Мили Уигинс. Тази жена бе докосвала Сара, насочила бе видеокамера към нея, докато тя бе пищяла от ужас и бе викала баща си на помощ. Болд изпита отчаяно желание да нарани тази жена, да й причини болка.
— Сър? — Тя го изгледа внимателно.
— Да? — отвърна Болд.
— Попитах ви дали имате някакви въпроси, свързани с отглеждането и храненето на детето.
— Не, не мисля. Както знаете, изкарахме курсовете за родители — поясни той и посочи документите на масата.
Семейство Бремър ги бяха информирали за изискванията, които е трябвало да изпълнят, за да могат да получат детето. Одобрените от държавата курсове за родители, организирани от една болница в Хюстън, завършваха с официална диплома, която бе прикрепена към документите на семейство Бремър. След като бе отгледал двете си деца, Болд се чувстваше достатъчно компетентен да проведе сам заниманията с бъдещите родители.
Душата му се разбунтува отново и той не можа да се въздържи. Погледна я право в очите и попита:
— Имате ли собствени деца, госпожо Чембърс?
Руменината се отцеди от лицето на Лиза Кроули.
Дафни рязко вдигна поглед.
— Брадли! — скастри го тя. — Това изобщо не ни влиза в работата! Госпожо Чембърс, моля ви да извините съпруга ми. Понякога се държи ужасно грубо и невъзпитано. Искам още да ви уверя, че малкото ни ангелче няма да научи лошите обноски на своя татко. Та аз почти успях да те науча как да се държиш на масата, нали, Брадли?
— Нямам свои деца — прошепна Кроули. Веднага след това се овладя и додаде: — И това е една от причините, поради която работата ми носи такова удовлетворение и чувство за изпълнен дълг. — Тя срещна погледа на Болд; за момент му се стори, че е прозряла измамата им. Но усмивката, появила се на лицето й, макар и твърде надменна, успокои страховете му.
— Разбира се, че е така — намеси се и Дафни, за да го подкрепи. — Обзалагам се, че ви се иска да отнесете у дома си всяко едно от дечицата, които двамата с господин Шевалие давате за осиновяване.
— Господин Шевалие ги дава за осиновяване, госпожо Бремър — поправи я жената. — Аз само наблюдавам процедурата. Заради доброто на детето и на щата. Макар че, да, вие сте права… всяко детенце е безценно, истинско боже чудо.
Огромна буца заседна в гърлото на Болд. Опита се да се пребори с нея, но избухна в сълзи. Те потекоха по лицето му.
— Погледнете го само! — саркастично възкликна Дафни. — Не мисля, че съм виждала съпругът ми да плаче, откакто „Рокетс“ изгубиха финалния мач.
Шевалие се подсмихна надменно и се зае с останалите документи, стиснал цигарата между влажните си устни.
Дафни се приближи до Болд, целуна го нежно и рече:
— Вече сме семейство, скъпи.
Болд кимна и бързо възвърна самообладанието си.
— Искаме час по-скоро да я отнесем вкъщи — рече Дафни.
— Да — кимна Кроули. — Вие сте родители с голям късмет. — Тя погледна Шевалие.
— Само още няколко подписа и приключваме — развълнувано ги увери Шевалие. — Сега, когато госпожица Сюзън е тук, можем да я използваме като свидетел.
Изведнъж, без всякакво предупреждение, върху покрива на сградата плисна проливен дъжд, а трополенето му прозвуча като малка експлозия. Бебето проплака.
Дафни се наведе, развърза предпазния колан на столчето и гушна Труди Китридж в сигурната си прегръдка.
Първото бебе бе спасено.
68.
Ла Моя седеше зад волана на колата, която бе взел под наем, и проклинаше дъжда. Това не беше просто дъжд; дъждът не го притесняваше; беше свикнал с него. Всеки, живял в Сиатъл в продължение на петнадесет години, знаеше всичко за дъжда. Но това? Небето причерня неочаквано — сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и бе произнесъл вълшебните слова. Дъждът плисна неудържимо — сякаш някой бе насочил към земята пожарникарски маркуч. Водата се изливаше с такава сила, че дъждовните капки отскачаха от горещия паваж при първия си контакт с него, а едва след това падаха отново и се превръщаха в завеса от изпарения.