— Ти наистина знаеш кога да се появиш — промърмори Ла Моя на Болд, който се огледа и нареди спокойно:
— Портфейлът му! — Ла Моя го измъкна от джоба на Хейл и го прибра в своя.
Болд намери служебната карта на Хейл, отвори я, но не я прибра, а продължи да я стиска в лявата си ръка.
— Ами сега? — попита Ла Моя.
— Охраната — отвърна Болд.
— Ти да не си се побъркал?
— Те вече идват към нас — информира го Болд.
— Камери — осъзна Ла Моя.
— Точно така.
— Но…
— Остави ме веднъж поне аз да говоря. И се опитай да ми помогнеш, да те вземат дяволите.
— Мен?
— Ето ги, идват — рече Болд и му посочи двамата мъже със сиви панталони и сини блейзъри.
Болд държеше картата на Хейл отворена, за да се вижда от разстояние, но палецът му стоеше точно върху снимката на агента. Той добре познаваше психиката на ченгетата от охраната — не само че се мислеха за много важни, но и все се опитваха да се включат в голямата игра. Дафни веднага щеше да се възползва от тази им суета. В този момент Болд възнамеряваше да направи същото.
— ФБР! — Той рязко затвори картата и я прибра във вътрешния джоб на сакото си редом до собствената му полицейска значка. — Този тип е участник в отвличане. Опитва се да се представи за един от нас. — Болд обясняваше почти шепнешком, защото отпуснатото тяло на Хейл вече започваше да привлича погледите на любопитните пътници. — Няма карта в себе си, но носи това. — Болд разтвори спортното сако на Хейл, за да покаже полуавтоматичното оръжие, поставено в кобура под рамото. — Бихте ли го извадили оттам? — Дафни веднага щеше да захрани егото им, възлагайки им някаква задачка, за да им даде да разберат, че и те участват в играта.
— Кучи син! — възкликна единият от двамата. Онзи, който приличаше на сърфист. Пристъпи напред и извади оръжието от кобура.
— Имате ли нещо против да му сложите белезниците? — предложи Болд. — Ще ни е нужно и малко уединение.
Ла Моя се намеси.
— Можете ли да ни предоставите нещо малко — четири стени и врата?
Двамата от охраната се спогледаха.
— Заседателната зала? — попита сърфистът. — Не е много голяма — извини се той. — На горния етаж е.
— Гарантирам ти, че там, където отива този господинчо, стаите са много по-малки — рече Болд.
Двете ченгета от охраната сложиха белезници на Хейл и го хванаха под мишниците. Той не беше в безсъзнание, но бе силно зашеметен и не бе в състояние нито да върви, нито да говори.
Опита се да каже нещо, но от гърлото му се изтръгнаха само някакви неразбираеми звуци, от устата му потече тънка струйка слюнка. Краката му се влачеха по пода. Болд и Ла Моя тръгнаха след двете ченгета и се качиха на втория етаж.
Помъкнаха Хейл по един дълъг коридор към някаква стая без табела. Колегата на сърфиста я отключи.
— Тук добре ли е, сър — попита той Болд.
— Чудесно. — Настаниха Хейл на един стол. Болд изгледа внимателно двамата мъже. — Сега ме слушайте внимателно — нареди той. — Случаи като този се разчуват веднага, а ние искаме да избегнем това. Животът на едно малко момиченце е заложен на карта. Разбирате ли? Човешки живот — заяви той и думите едва не заседнаха в гърлото му. — Наложително е да разпитаме този тук бързо и без да се церемоним много-много. След това ще ви го предадем. Когато ви попитат, ще твърдите следното: Видели сте този боклук, поискали сте му документ за самоличност, но той нямал такъв. И вие сте го прибрали.
Ла Моя ги предупреди:
— Когато се съвземе, ще започне да заплашва и да твърди, че е федерален агент. Това е неговото прикритие.
Болд додаде:
— Момиченцето има шанс да бъде спасено, ако вие го задържите някъде ден или два, преди да му позволите да се обади по телефона. Скрийте го някъде, където никой не би могъл да го намери. Нали разбирате? По този начин няма да изтече никаква информация, а малкото момиченце ще има шанс за избавление. Ако този тип се появи и се свърже с адвокат…
Сърфистът го прекъсна.
— Тук на летището имаме арест, в който затваряме пияниците и хулиганите. Ръководи се от полицейското управление на Ню Орлиънс, но ние се познаваме добре с момчетата.