— Освен това са покрили всички телефонни автомати.
— Знаем.
— Използвате ли някакъв радиокод? — попита Крамър.
— Заподозряното лице е камиона. Тайболд е тойотата. Ориентираме се по посоките на компаса. Изток е багажният отсек. Вътре една миля се равнява на тридесет сантиметра. Навън от сградата милята си е миля.
— Те ще си помислят, че подслушват хората от „Специални операции“, които преследват някакво превозно средство. Дяволски умно измислено.
Болд почука часовника си.
— Крамс!
Крамър се ухили. Отвори вратата и поверително подшушна на Тайболд:
— Изобщо не се е променил, нали?
Безопасността на Сара изискваше Болд да провали и двата екипа за наблюдение. Едновременно с това той трябваше да не изпуска Лиза Кроули от погледа си, ако искаше тя да го отведе до Сара.
— Птичката е долу — чу Болд в слушалката си. Една жица в телесен цвят се спускаше в яката на ризата му и стигаше до радиостанцията, закрепена на колана му.
Комуникационният център на „Специални операции“ към полицейското управление на Сиатъл, един черен пикап, претъпкан с видеомонитори и радиооборудване, бе паркиран пред входа на багажния отсек извън салон D. Болд носеше на главата си бейзболна шапка на „Маринърс“, която бе нахлупил ниско над очите си, за да скрие лицето му от охранителните камери, нямаше вратовръзка, а синият му блейзър и панталоните в цвят каки бяха ужасно намачкани. Помещението гъмжеше от пътници, посрещачи и приятели.
Болд застана пред павилиончето за книги и посегна към някаква книга с меки корици. Заговори в малкия микрофон, скрит в ръкава на сакото му.
— Докладвайте.
Радиостанцията му бе собственост на „Специални операции“ и при нея не се налагаше той да натиска бутон за предаване, макар че такъв бутон в действителност съществуваше; при натискането му в командния център се установяваше самоличността на човека, който говори.
В ухото му прозвуча серия от прищраквания — останалите оперативни работници се включваха един по един.
— Това е страхотно четиво — прозвуча женски глас до него. Жената стоеше точно до Болд. Облечена беше с тъмносин делови костюм, носеше кожено куфарче за документи. — Чела съм всичко от тази авторка.
Болд се намръщи и върна романа обратно. Хич не му трябваше някаква бърборана, с която да си бъбрят за книги.
— Нямах намерение да ви плаша — заядливо заяви жената, когато видя, че Болд оставя книгата обратно.
— Не, не… — Болд се огледа, опитвайки се да се измъкне по някакъв начин. Разположението на павилиончето обаче беше такова, че той се намираше в капан, от който нямаше измъкване. Погледът му бе привлечен от някакъв костюмар в близост до щанда с вестници. Някой от хората на Флеминг?
— Това също е добро четиво — продължи жената и този път посочи един съдебен трилър.
— Така ли? — смотолеви Болд. Постара се да не влага никакъв интерес в гласа си.
Костюмарят пред павилиончето като че ли твърде дълго оглеждаше пътниците, които минаваха край тях. Флеминг бе наредил на хората си да проверят за ченгета от полицейското управление на Сиатъл. Истинска игра на шах.
В ухото си чу нечий глас.
— Две минути.
Отново последва серия от прищраквания — останалите членове на екипа също бяха чули съобщението. След две минути самолетът щеше да спре пред ръкава, където Тайболд чакаше, прикрита в подножието на стълбището. Подобно на радиостанцията на Болд, станциите на всички останали участници в операцията автоматично предаваха цифров идентификационен код. Той се записваше в компютъра на подвижния команден център, където шефът на центъра — Мълрайт — можеше мигновено да идентифицира човека, предаващ съобщението, без изобщо да се налага споменаването на имена или кодове.
— Ел Ей — рече жената до Болд без никой да я е питал закъде пътува. — Само за една нощ. По работа. Ами вие?
— Всъщност аз съм посрещан — отвърна Болд.
— Завиждам й — заяви жената. — Тя е, нали?
На Болд не му беше до празни приказки, но си даваше сметка, че така вероятно по-малко се набива на очи. Той погледна над главата й към изпъкналото огледало, в което се оглеждаше разкривеният образ на вестникарската будка, и прикова поглед в мъжа отпред, молейки се наум той да си тръгне. Събеседничката му избра точно този момент, за да пооправи косата си. Изпод кичурите коса се показа тънка прозрачна жица, която се спускаше по врата й. Болд почувства стягане в гърдите.