Задмина ги още един камион — на компания за доставка на храни „СИСКО“ — и блокира видимостта на Болд. Той за миг изгуби от погледа си разпробитите стопове, адреналинът му рязко се покачи, изпоти се — изпадна отново в състоянието, наподобяващо грип, в което живееше вече седмици наред.
Нареди на Грисулд да не изпуска стоповете от поглед и да позволява на колите зад тях да го задминават, в резултат на което автомобилът им набра скорост и се опита да възстанови позицията си на пътя.
— Сиатълските шофьори са гадняри — заяви Грисулд, опита се да задмине камиона пред тях, но маневрата само потвърди думите му. Камионът на компанията „СИСКО“ увеличи скоростта и не им позволи да го изпреварят.
Болд се запита дали това не беше кола на ФБР и дали някой от тях не бе разпознал стария „Каунтри скуайър“ на Грисулд.
— По-бързо — заповяда той, като че ли увеличаването на скоростта можеше да помогне.
Старата кола заръмжа сърдито и уморено, а после изведнъж извиси глас — сякаш под капака й бе възпламенена ракета. Тя рязко пое напред, залепи главите на двамата пътници на седалките и с яростен рев се понесе по пътя.
Грисулд се усмихна топло и заяви:
— Тази стара дама винаги знае какво се иска от нея.
Пътуваха по този начин още десет минути — задминаваха всяко превозно средство, изпречило се на пътя им. Болд проведе няколко разговора по клетъчния телефон, за да провери бойците си. Изпитваше благодарност към сиатълския дъждец, който неспирно се изливаше от небето и им осигуряваше полумрак и изключително слаба видимост, но едновременно с това не беше чак толкова силен, че да прогони бездомниците от улиците на града. Колкото по навътре влизаха в града, толкова по-много ставаха тези улични гаврошовци. Няколко разнасяха саморъчно изрисувани плакати, на които заявяваха: „Приемам всякаква работа“. Мъж продаваше цветя до един знак „СТОП“.
Болд купи букет нарциси за три долара. Ако до този момент някой бе смятал стария „Каунтри скуайър“ за полицейска кола за наблюдение, Болд се бе постарал да разбие тази представа. Той вдигна прозореца, уверен, че двамата с Гас няма защо да се притесняват повече, че могат да бъдат разпознати.
— И защо, по дяволите, ти бяха тези цветя, Прахоснико?
Болд внимателно остави букета върху таблото, осеяно с пепел от цигарите на Грисулд.
— Опитай се да погледнеш на това, което правим в момента, откъм приятната му страна — отвърна Болд.
Колата хлътна в няколко последователни дупки по пътя. Двамата заподскачаха и се разсмяха, сякаш се возеха из града за удоволствие.
— В момента сме на колко… две, три мили от светофара на „Ландър“. Трябва ли да направя нещо специално като стигнем там?
Болд чу гласа му, но само като далечен и приглушен звук. Цялото му внимание бе приковано към таблото на колата, където, при всяко подскачане по неравния път, от цветята се ронеше жълт прах — цветен прашец — и засипваше хартийките от бонбони. Болд навлажни върха на показалеца си, докосна прашеца, а после протегна ръката си напред и се опита да фокусира уморените си очи върху него.
— Нарциси — тихо промълви той.
— Ей, трябва да си починеш, човече! — загрижено предложи шофьорът.
— В Скагит има нарциси, нали? — попита Болд.
— Доколкото зная, там отглеждат всякакви цветя.
— Луковични цветя — уточни Болд.
— Всякакви. Цветята са си цветя.
— Не — заяви Болд, сграбчи букета и го разтърси с все сила, подложил другата си ръка под него, за да улови финия жълт прашец, който се посипа от цветята. — В Скагит отглеждат най-вече лалета, а различните лалета имат различен цветен прашец. Не и жълт обаче. Разбираш ли? Едва ли има чак толкова много градини с нарциси. — Това откритие направи разписанието на камионите на ФедЕкс още по-важно за него.
— Остава ни още една миля, може би.
— Продължавай да караш.
Болд се обади на Лиз и я попита дали Тереза Русо е оставила някакви документи за него. Още не бе изрекъл въпроса докрай, когато Лиз го прекъсна и потвърди, че има плик за него от Русо. Между двамата надвисна дълга и мрачна пауза, запълнила мястото на всички неизречени въпроси, която допълнително изостри силното чувство на вина, измъчващо Болд.