— Отбелязахме малък прогрес — рече той. Не можеше да й каже нищо повече.
— Моля се да успеете.
Не беше сигурен дали трябва да й благодари за молитвите, или не. Щеше да му се наложи да научи повече за вярата на жена си, да се научи как да й отговаря. Идеята да прегърне религията и да се превърне в ревностен вярващ, се таеше някъде дълбоко в подсъзнанието му и дори го изкушаваше на моменти. Питаше се обаче дали това е възможно след всичко, което бе видял през годините, през които бе изпълнявал служебния си дълг. Познаваше хора, които го бяха сторили. На някои вярата им помагаше.
Докато старата „Каунтри скуайър“ изминаваше последната миля до Саут Ландър, Болд си даде сметка, че се намира в състояние на мълчаливо бдение; това не беше чистата вяра, която Господ изисква от чадата си, а опит да осъществи връзка с нещо… с някой по-силен и властен от него, да потърси подкрепа, да спечели увереност в успеха на онова, което бе замислил. Не беше изрекъл истинска молитва, но се опитваше…
— Това ли е Ландър? — попита Болд и посочи светофара, който се виждаше в далечината.
— Това е.
Болд позвъни на Лофгрийн в микробуса. Едновременно с това инструктира Гас да застигне тауруса и да продължи да кара непосредствено зад него. Без да обсъжда нарежданията, водачът настъпи педала на газта, задмина няколко коли и се намърда точно зад разпробитите стопове.
— Добре ли е?
— Всички са по местата си — рече Болд.
Той погледна напред към полупразния паркинг, вдясно на който имаше един зелен корвет и микробусът на СПУ, в който се намираше човекът, с когото искаше да разговаря в момента.
— Да? — Лофгрийн се обади от микробуса.
— Направи го — нареди Болд.
Надяваше се през следващите няколко минути да успее да заблуди както колегите си от СПУ, така и хората на Флеминг и да ги отдалечи от колата на Кроули. Облегна се назад и се загледа пред себе си. Не можеше да направи нищо — беше в ролята на страничен наблюдател, а това го караше да се чувства безпомощен и сърдит. И много уморен.
На таблото на микробуса на СПУ имаше малка сива кутийка, която на пръв поглед приличаше на радарен детектор. Всички пожарни коли, линейки и някои полицейски автомобили — включително и тези, оборудвани като подвижни командни центрове — имаха такива кутийки. Чрез тях се излъчваха радиосигнали към светофарите по пътя на колите, които автоматично светваха зелено и задържаха така до второ нареждане. Спазвайки указанията на Болд, Лофгрийн настрои кутийката и блокира движението по Деветдесет и девета улица. Кроули и Болд, който се намираше непосредствено зад нея, спряха на около половин миля по-надолу.
В момента, в който движението замря, един приятен на вид чернокож мъж слезе на платното и се приближи до спрелите автомобили, понесъл парцал и флакон за миене на стъкла в ръка. Продължаваше да ръми. Реймънд напръска предното стъкло на първата кола и бързо го избърса. Заобиколи колата, застана до стъклото на шофьора и очевидно се опита да го проагитира да си купи от препарата, с който току-що бе избърсал стъклото му. Шофьорът на колата го отпрати.
Бяха изминали десет секунди от смяната на светлините. Болд започна да се моли Реймънд да побърза. Сиатълските шофьори бяха печално известни със склонността си да преминават на червено.
Вторият шофьор отпрати Реймънд още преди да е вдигнал парцала си. Той се премести към третата кола, избърса предното й стъкло и шофьорът му подаде някакви пари. Всъщност Болд се запозна с Реймънд по същия начин по време на един такъв неспиращ дъжд — Реймънд му бе предложил някакъв специален разтвор за почистване на предното стъкло, който подобрявал видимостта. Най-странното беше, че препаратът наистина подобряваше видимостта.
Тридесет секунди…
— Побързай! — прошепна Болд.
Кроули махна с ръка, отказвайки услугата, но Реймънд въпреки всичко се приближи до предното й стъкло. Тя отвори прозореца си и той се отказа, като викаше силно:
— Безплатно е! Безплатно! — Мина пред колата, върна се назад по тротоара и потропа по задната й броня, за да се обозначи, че е там. А после, само с едно движение на ръката, достойно за шоуто на прославен магьосник, Реймънд залепи парче дъвка върху дупката, пробита в стоповете на колата.
В същия този момент от другата страна на кръстовището се появи носът на кола, която всеки момент щеше да поеме по Деветдесет улица.
Лофгрийн смени светлините на светофара и колите се понесоха напред.