Кроули беше на по-малко от километър пред тяхната „Каунтри скуайър“, преди да влязат в тунела. Болд съзнаваше, че ако изобщо има някакъв шанс да я открие, той беше сега — в момента — докато и тя, също като тях, е все още притисната от всички страни от движението. Колите пъплеха едва-едва и тя едва ли бе успяла да стигне далеч — беше в една от трите или четирите улички, или пък на някой от двата гаража, които се виждаха пред него.
Ситният дъждец беше като студена мъгла — сива пелена, която като че ли изобщо не правеше впечатление на повечето пешеходци.
Болд пресече пътя на движещите се коли и бе възнаграден със залп от сърдити клаксони. В този момент дяволски му се искаше да не бяха запушвали дупката в стоповете на колата; сега тя би му светила като пътеводна звезда. Болд се огледа вляво и вдясно — безкрайна върволица от коли. Във всяка една посока. Движението на изток обаче беше най-тежко — колите се движеха по посока на I-5. Тези, които идваха от запад, се насочваха право към Сиатъл сентър и попадаха директно в устата на лъва. Болд предпочете да върви направо.
Тротоарите бяха по-препълнени и от улиците, задръстени с коли. Болд си пробиваше път през групите от пешеходци — приятели, познати, цели семейства, които обсъждаха мача и възхваляваха играча, извоювал победата на „Соникс“. Настроението на тълпата бе празнично, че дори и карнавално. Макар в началото да се опитваше да се държи учтиво, Болд скоро изгуби търпение и започна с нокти и зъби да си пробива път сред мелето. Усилията му обаче си останаха без особен успех. Източил шия над главите на заобикалящите го пешеходци, той все пак успя да стигне до ръба на тротоара с надеждата, че може да зърне тауруса.
Баскетболните запалянковци продължаваха да се движат бавничко на групи, но Болд започна да тича все по-бързо и по-бързо, подтикван първо от любопитство, а след това и от отчаяние. Нямаше да позволи надеждата за спасение на Сара да бъде стъпкана от тази тълпа, нямаше да допусне детето му да бъде отписано завинаги. Спусна се сред морето от лакти, колене и шумни ругатни, тласкан от любовта към дъщеря си и от страха от бъдещето. Беше прекарал повече от двадесет години в компанията на жертви и познаваше тяхната съдба. Той обаче нямаше да допусне да се превърне в жертва.
Стигна до кръстовището и погледна първо вдясно, а след това вляво. После повтори процеса отново — вдясно, напред и вляво. Търсеше определени форми и цветове. Изведнъж си даде сметка, че колите му изглеждат еднакви. Толкова малко бяха отликите в цветовете и начините на изпълнение. Ла Моя, роден техник, може би щеше да забележи тауруса и вероятно щеше да го отличи от лексуса, тойотата или нисана… За Болд обаче те се сливаха в хомогенна маса от еднакви на вид превозни средства.
Светофарът се смени и Болд изведнъж бе понесен от потока пешеходци. Избутаха го от другата страна на улицата подобно на пряспа сняг, попаднала в греблото на снегорин.
По-късно щеше да му хрумне, че молбите към Господа често биват удовлетворявани по доста странен начин. Няма никакъв небесен глас, който да го упътва, нито пък насочен божи пръст; съществуваха само необясними съвпадения, които, съвсем случайно, идват след мигове на изречени молитви. Тълпата го избута през улицата, Болд стъпи на тротоара и в този момент видя тауруса, който се движеше бавно пет коли пред него. Можа дори да различи малкото топченце дъвка, което Реймънд бе залепил върху стопа. Кроули.
Зад него се отвори и затвори вратата на някаква кола. Група тийнейджъри задръстиха движението пред него.
Той се опита да ги заобиколи и рязко се блъсна в някакъв друг мъж. Все едно че връхлетя върху тухлена стена. Извини се, но стената не се помръдна от пътя му. Болд отстъпи крачка назад и погледна право в очите — в мъртвите очи — на специален агент Гари Флеминг.
Сбориха се за миг, вкопчени един в друг, но Флеминг беше по-едър и по-силен. Хората ги заобикаляха, без да им обръщат внимание.
— Тези се бият! — изкрещя някакво хлапе.
— Забрави за това! — изрече Болд, който продължаваше да се бори и да се взира в мъглата, опитвайки се да разпознае поддръжниците на Флеминг.
— Това вече е моето разследване — обяви Флеминг и го разтърси с все сила като сърдит родител. — Аз вече оглавявам специалния отряд, не Хил. Получих ръководството в Бойс.