Бързо слезе от колата.
— Знаех си, че ще отстъпиш — отбеляза Флеминг, който вадеше бойния си арсенал от багажника. Сред нещата имаше дори и пушка.
— Шофьорът си е взел обедната почивка — рече Болд и му предложи да погледне картата.
Флеминг отблъсна разтворената карта.
— Нали така елиминира два от четирите камиона.
— Не — възрази Болд. — Точно тук съм допуснал грешка. Погледни това разписание: първата доставка след обедната почивка е извършена на юг от Ла Конър. — Той замълча за миг. Флеминг не проявяваше интерес. Болд продължи да обяснява. — Шофьорът е обядвал в Ла Конър, а не в Маунт Върнън. — Флеминг вдигна очи от багажника. Всичко наистина бе само теория, но Болд не искаше да си го признае. — Точно по обяд е изминал разстоянието от Маунт Върнън до Ла Конър. Изключихме го от сметката, а не трябваше. Четвъртият камион също е бил на пътя по времето, което ни интересува.
— Още теории. Стига си теоретизирал. Времето ни изтича, знаеш го. Пищисал си Дънкин и той ще преебе цялата работа, без дори да съзнава това. Нямаме време!
Болд заби пръста си в картата и едва не я продупчи по средата.
— Намира се в този участък от шест мили. Трябва да е тук. Колко време ще ти е нужно, за да я завлечеш до онзи хамбар и да я накараш да говори? Защо да си отваряш толкова работа?
Флеминг затръшна багажника на колата, подаде ключовете на Болд и рече:
— Ти не разбираш, нали? Това не е работа. — Навлякъл беше противокуршумна жилетка. Изглеждаше като убиец на лунната светлина — с издути джобове, с пушка в дясната си ръка. — Приятно ловуване — пожела той. — Първият, който открие Кроули и децата, печели.
Болд запремята ключовете между пръстите си.
— Помисли добре какво правиш.
— Помислил съм. — Ниският звучен глас прозвуча толкова авторитетно, че Болд се улови, че му е трудно да спори.
— А като намеря къщата?
— Ако я намериш, знаеш къде да ме търсиш. — Той погледна през полето от обрани цветя към далечния хамбар. — Аз не съм чудовище, Болд — заяви той, прозрял мислите му. — Не гоня нея. — Той посочи към задната седалка. — Търся детето си. Но за разлика от теб не се боя от нещата, които може да ми се наложи да направя, докато се опитвам да я намеря. — Той мина край Болд, отвори задната врата на колата, хвана Лиза Кроули за косата, измъкна я навън и я накара да се изправи пред него.
Нараняванията й придаваха вид на смазан и победен човек. Празните й очи потърсиха Болд и той предупреди Флеминг:
— Ако я притиснеш твърде силно в това й състояние, можеш да я убиеш.
— Толкова по-зле за нея — заяви Флеминг.
Хвана Лиза Кроули за ръката и я поведе през полето. Тя изобщо не се съпротивляваше, очевидно бе решена да се жертва заради съпруга си. Болд стоеше на мястото си, парализиран от гледката на двете призрачни фигури, които потънаха в безкрайния мрак, разтворил прегръдки, за да ги посрещне.
Миг по-късно двигателят на колата забръмча и бързо пое по пътя.
Неспособен да удържи въображението си, Болд шофираше, но през цялото време си представяше какво щеше да се случи в хамбара. Беше наясно, че Флеминг възнамерява да изпълни всичките си заплахи, знаеше, че това ще му достави голямо удоволствие — много по-голямо, отколкото бе готов да си признае дори и пред себе си: Флеминг щеше да я убие, макар да не го желаеше. Щяха да му лепнат второ убийство — този път със свидетел и твърде много улики, които не биха могли да бъдат пренебрегнати. Какво щеше да направи след това той самият по отношение на Болд, не се знаеше.
Огромният брой коли, паркирани край пътя, придаваше на нощта някакво необяснимо призрачно чувство. Сякаш хората масово напускаха областта. Болд пое по някакъв пряк черен път, който му спести пет минути и го отведе в другия край на участъка, който го интересуваше. Докато караше към пресечката, забеляза друго тъмно поле от обезглавени цветя, което се простираше вляво от него. Имаше обаче един участък, в който цветята все още не бяха обрани.