Той изведнъж млъкна. Ако можеше да върне лентата назад и да изтрие последните няколко изречения, сигурно щеше да го направи, но вместо това само се вгледа в лицето на Дафни, а на тънките му устни бавно се появи усмивка, която прерасна в силен смях. Опита се да й каже нещо с поглед, но съобщението се удави в буйния му смях и в напрегнатото изражение на очите му. Изведнъж спря да се смее и без да сваля поглед от Дафни, заяви:
— Мисля, че вече ще поискам намесата на онзи адвокат.
— Веднага го отбелязвам — отвърна тя. — Изпуснатите думи бяха повече от достатъчни. Все едно че бе направил самопризнания.
Дафни сложи ръка на бравата и понечи да отвори вратата.
Роджър Кроули се обади иззад гърба й:
— Добра работа.
Дафни се поколеба за момент с ясното съзнание, че Болд и Флеминг са имали чудесната възможност да убият този човек, да го погребат в полето с лалета, където никой нямаше да го намери.
Тя погледна към мъжа с оранжевите арестантски дрехи и стоманени белезници.
— Трябвало е да те убият — рече му тя.
— Възможността е смисълът на играта — отвърна Роджър Кроули.
86.
— Как е косата ми?
— Каква коса? — попита Болд.
— Перуката, глупчо.
— Добре е.
Майлс бе прегърнал баща си през врата и се притискаше към него като удавник към спасителна лодка.
Изминаха спокойно само неколкостотин метра, а след това Лиз и Болд се затичаха едновременно. Бързината им нямаше нищо общо със започващия дъжд, а бе породена от нетърпеливото им вълнение на родители.
Лиз се разсмя, когато заваля — звукът, изтръгнал се от гърлото й, бе отчасти първичен рев, отчасти смях. Тя вирна брадичка и отвори уста, за да улови дъждовните капки. Съпругът й отбеляза, че този рев не беше нададен от умираща жена. Жената, която тичаше редом с него, бе много жизнена и силна.
— Не мога да го уловя! — радостно се развика тя.
Болд направи опит да проговори, да каже нещо, да отговори на жена си, но очите му се напълниха със сълзи, които се смесиха с дъжда и замъглиха погледа му. Той протегна ръка към жена си като сляп човек, който се нуждае от помощ и подкрепа. Тази жена го бе превела през толкова много. Той неохотно остави грижите за болестта на нея и на нейния бог; с готовност й откри душата и сърцето си, спасявайки се от изолацията, която бе изпитвал през време на продължителното й боледуване. Ако тя умреше, той щеше да се примири с това. А междувременно ще й се отдаде целия, няма да се оправдава с мрачните си настроения или пък с работата си. Отдаде й се целият без задръжки; и по своя собствена воля.
Майлс изкрещя името на сестра си и те видяха, че малкото момиченце стоеше на готическия вход на институцията, подскачаше на двете си крачета и стискаше за ръка социалната работничка, която стоеше редом с нея.
Те се втурнаха нагоре по каменното стълбище. Не гледаха къде стъпват и водата в локвите изригваше около краката им като малки експлозии. Майлс повтаряше името на Сара, а Лиз протягаше ръце, за да докосне дъщеря си.
И тогава отново се събраха, станаха семейство чрез една искрена прегръдка, която според Болд не подлежи на описание. За този миг бе живял седмици наред. Но той по нищо не приличаше на мечтите му. Беше далеч по-щастлив и прекрасен.
Дълго време след това малката Сара без всякакво предупреждение избухваше в плач — тези периоди, удължени от страха, им се сториха дълги, безкрайни месеци, а Болд слушаше с болка как жена му се опитва да утеши детето със спокойния си глас. Всяко ридание на дъщеря му го пронизваше в сърцето. По цялото Западно крайбрежие имаше още дузина други дечица, които хълцаха по същия начин, притиснати здраво в прегръдките на родителите си. Бяха твърде малки, за да осъзнаят първопричината за страховете си и да запомнят дните, седмиците или месеците, които бяха преживели без семействата си.
Но Лу Болд помнеше. Седеше в стаята на тъмно, от стереоуредбата кънтеше протяжен джаз, а той се измъчваше от всепоглъщащо чувство на вина, което отказваше да го напусне. Вдигна телефона и позвъни на домашния телефон на Ла Моя.
Тридесет минути по-късно възстановеният сержант стоеше в кабинета на Болд. Дънките му бяха изгладени съвършено, по лъснатите му ботуши с металносив блясък нямаше нито едно петънце.
— Ти ми се обади? — рече Ла Моя. Беше възстановил килограмите, които бе изгубил по времето, през което бе отстранен от работа. Изглеждаше добре. Всъщност нищо ново. — Чу ли, че годежът отново е в сила?