Набързо скицира в бележника си груба рисунка на входната врата, като включи и големия празен кашон. Сцената на престъплението сякаш оживя пред очите му. Възпроизведе случилото се стъпка по стъпка пред униформения полицай, който стоеше до него.
— Пристига някакъв мъж с пакет. Ако съдим по вида на този кашон — доста обемист и тежък. Всъщност бил е почти празен. Убеждава възрастната жена да му отвори, за да го внесе в къщата. Влиза вътре, обръща се и я зашеметява с TASER. Цялото представление с пакета е заради съседите. В големия кашон е имало друг — по-малък. Всеки евентуален свидетел би казал, че го е видял да влиза с един пакет, а да излиза с друг. В по-малкия кашон е скрил детето. После се качва в колата си — мисля, че става дума за бял минипикап с някакъв надпис на страничната врата — и си тръгва, необезпокояван от никого.
— Така ли смятате? — Униформеният полицай има̀ глупостта да се усъмни в думите му.
— Не! — излая Ла Моя. — Просто си бърборя празни приказки, за да те забавлявам. Иди най-после да свършиш нещо полезно. В онова куфарче има телефонно оборудване. Монтирай го.
Хейс Уайнстейн може да е бил отвлечен от някой имитатор, от човек, който би опитал да поиска откуп за детето, без да знае, че Гайдаря от Хамелин никога не го прави. Само че сгърчената от конвулсии възрастна жена подсказваше нещо друго: електрическият заряд бе уцелил диафрагмата, или пък бе попаднал твърде близо до сърцето, като по този начин бе разстроил цялата й нервна система и бе причинил обхваналите я конвулсии. Случилото се бе дело на Гайдаря от Хамелин. В душата на Ла Моя се прокрадна чувство на провал и вина — той ръководеше разследването. Негово задължение бе да възпре това копеле.
Направи още скици на интериора на къщата, написа и някои бележки, за да му напомнят по-късно за онова, което бе видял. След няколко минути застана на вратата на празната детска стая и обяви високо:
— Проверка на килима!
Заедно с униформения полицай се отпусна на колене и двамата започнаха да опипват килима, следвайки предварително изготвения от Ла Моя и отбелязан в бележника му план. Самият той започна твърде бързо и нетърпеливо. Наложи си да поспре за миг, да се успокои и едва тогава тръгна отново. Движеха се изключително предпазливо, без да бързат, като внимателно изследваха всеки сантиметър от килима. Всичко, което намериха — трохи, конци, косми от домашен любимец, малки камъчета — слагаха в малки бели торбички и надписваха със син химикал. Всичко това трябваше да се свърши преди някой друг да е влязъл в стаята и да е замърсил с обувките си сцената на престъплението.
Прекараха петнадесет минути в детската стая и още десет край входната врата. Микробусът на криминалната лаборатория спря пред къщата тъкмо когато Ла Моя стигна до прага на входната врата. Той внимателно опипа килима, защото знаеше, че обувките винаги леко се огъват, докато преминават празното пространство между прага и килима. Пръстите му напипаха някакъв малък, твърд предмет и от устните му се отрони възбудено възклицание. Сърцето му учести ритъма си. Той вдигна ръка към светлината и огледа трофея си.
Малко, но дебело парче от прозрачно синьо стъкло.
Дафни използва значката си и с нетърпящ възражение глас успя да си извоюва един празен кабинет в болницата. Болничната обстановка й напомни за Лиз Болд, която пък на свой ред й напомни за Лу, който пък извика в главата й образа на собствения й приятел Оуен Адлър. Надеждите и страховете й се лутаха в мислите й, докато очакваше пристигането на семейство Уайнстейн. Животът й до този момент като че ли протичаше по строго установена схема — работа, любовник, пак работа, а после — нов любовник. Свидетелство за този неин начин на живот бяха няколкото тънки бръчици, появили се около очите й. Живот, изпълнен с тревоги и несигурност, достигнала кулминацията си преди година, когато Дафни развали годежа с Оуен. А сега той отново се бе върнал в живота й.
Всъщност той никога не бе преставал да й изпраща цветя, макар да бе преустановил телефонните обаждания. Беше й дал нужното й време и свобода, за да премисли нещата — да ги почувства отново — но не й бе позволил нито за миг да го забрави. Една седмица й изпращаше перуники, през следващата лилии, а после нарциси, божури… но никога рози. Те бяха твърде ярки и натрапчиви цветя за човек с дипломатичната изящност и такт на Оуен. Самата тя му се бе обадила по телефона веднъж и още веднъж. Поканила го бе на вечеря. От няколко седмици отново излизаха заедно, а той нито веднъж не бе преминал отвъд границата на приятелската целувка за лека нощ, макар че в последно време на Дафни й се искаше да го бе сторил.