— Вие чудесно знаете кой е извършил това! — възрази бащата и рязко скочи от стола. — Вие допуснахте този човек да влезе в къщата ми! Що за полицаи сте вие?
— Времето — търпеливо изтъкна Дафни — в момента все още работи в наша полза. Всяка пропиляна минута обаче рязко намалява изгледите ни за успех. — Обърна се към бащата и продължи: — Вие предпочитате да правите предположения, господин Уайнстейн. Не мога да ви виня. Отвличането наистина би могло да е дело на Гайдаря от Хамелин…
— Разбира се, че е, и вие го знаете! Аз информирах вашите хора! — изведнъж заяви той.
— Моля?
— Преди десет дни информирах вашите хора, че някой наблюдава къщата ни, но те не ми обърнаха никакво внимание. Побързаха да ме разкарат. Пренебрегнаха ме! А сега синът ни го няма и вие сте виновни за това, по дяволите! Нищо такова не трябваше да се случва!
— Почакайте малко — вдигна ръка Дафни. От спокойствието й не бе останала и следа. — Какво сте ни казали преди десет дни? Какво точно?
— Идете да попитате операторите на телефон 911, за бога! Те са хората, които ме преебаха.
— Значи вие всъщност сте видял този човек?
— Не, не съм казвал такова нещо.
— Какво тогава?
— Усетих го.
— О!
— Нали сте чували как хората понякога изпитват чувството, че някой ги наблюдава. Не ми казвайте, че не разбирате за какво ви говоря — възкликна недоволно Уайнстейн. — Това чувство не подлежи на описание. — Започна да мести поглед от Дафни към съпругата си и обратно. Опитваше се да долови разбиране и подкрепа в погледите им, но не сполучи.
— Изобщо не си споменавал за това — оплака се жена му.
— Разбира се, че ти казах.
— Казал си ми, че някакъв похитител на деца наблюдава къщата ни? Нищо подобно! — Изведнъж на лицето й се изписа мигновено прозрение. — Това ли те тормозеше дни наред? — Обърна се към Дафни и поясни: — От две седмици се държи като откачен. — Погледна съпруга си. — Бях започнала да си мисля, че имаш любовница, макар винаги да съм вярвала, че това е малко вероятно. — Триш отново се наведе и свря брадичка между коленете си.
Дафни заговори бавно и отчетливо:
— Господин Уайнстейн, обяснете ми как разбрахте, че някой ви наблюдава?
— Първо… една нощ долових някакви странни шумове. Чух ги, макар че тя очевидно не е… И тогава ви се обадих на вас. Шумът се чуваше точно около къщата ни. На 911 ми отговори някаква жена. „Навън има някой“, казвам й аз. „Изпратете полиция.“ Но изпратихте ли? Онази ми поиска пълно описание на човека. Можете ли да си представите? Някой се опитва да ни нападне, а човекът, от когото се очаква да ни помогне, иска от мен пълно описание. „Изчакайте така“, казах й аз. „Ще отида да взема касетофона си и да запиша шумовете. Но на мен ми прилича на кражба с взлом.“ — Отново погледна Дафни и жена си. Търсеше съчувствие. Не го получи. — Дежурната на 911 ми каза, че ще изпратят патрулна кола, за да огледат района, но аз изобщо не видях полицаи наоколо.
— И бяхте ли нападнати? — попита Дафни. — Може патрулната кола все пак да е обиколила квартала.
— Това са пълни глупости и ние и двамата го знаем.
— Кога отново…
— Следващия път бях в колата си. Карах из квартала. Прибирах се от работа. Бях на две-три преки северно от нашата къща. Минах край един тип, който тъкмо се качваше в пикапа си. Нали ги знаете онези… как точно ги наричаха… Дето пръскат срещу буболечки…
— Хигиенист от службата за борба с домашните вредители — предположи Дафни, почувствала силна слабост в стомаха си. Чутото от нея напълно съответстваше на информацията, получена от Дийч.
— Хигиенист! — съгласи се Уайнстейн. — И съм готов да се закълна, че той ме наблюдаваше, макар да се преструваше, че гледа в друга посока. Може думите ми да ви звучат налудничаво, но…
— Не е така — увери го Дафни. Тя ценеше свидетелските показания и им вярваше, за разлика от повечето си колеги. Понякога цялостният смисъл се губеше, но малките подробности винаги бяха от полза.
— И тогава ви се обадих отново. Вашите хора се отнесоха по същия начин. Дали онзи тип се е намирал в моята собственост? Дали е отправял вербални заплахи? Осъществен ли е бил физически контакт? — Той отвратено поклати глава. — А сега това…