— Колата? — попита Дафни, опитвайки се да прикрие вълнението си. — Споменахте, че бил с пикап. Спомняте ли си цвета?
— А, значи сега изведнъж проявихте интерес? Това ли се опитвате да ми кажете? Що за хора сте вие?
— Цвета на пикапа? — продължи да го притиска Дафни.
— Бял.
— Кажете ми нещо повече за шофьора — предложи тя.
— Какво има за казване? Цялото му лице бе скрито. Големи очила. Някаква джаджа на устата.
— Респиратор? — предположи тя.
— Да. И какво получих от ченгетата? Въпроси. И ето сега и вие продължавате само да питате. И с какво ще помогне това на Хейс? Вече е твърде късно. И аз ще ви съдя, да знаете! Ще ви осъдя, по дяволите!
Вратата се отвори и в стаята влезе лекарка с бяла престилка и мрачно изражение на лицето си. Погледна двамата съпрузи с тъжните си очи и бавно поклати глава.
— Съжалявам, че трябва да ви кажа това… — започна тя.
12.
— Лу! Възникна опасна ситуация! — подвикна Дафни, която тичаше като обезумяла край кабинета му.
Болд я познаваше достатъчно добре, за не задава никакви въпроси. Веднага излезе от стаята и се затича след Дафни по стълбището, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Петият етаж, „Престъпления срещу личността“, отдел „Убийства“ — това си оставаше неговият емоционален дом. Службата му в разузнаването, която се изискваше като основание за повишаването му в длъжност, възприемаше по-скоро като условна присъда.
Докато тичаше, се опитваше да отгатне какво може да се е случило: двама офицери, хванали се за гушите; избягал заподозрян; опит за самоубийство… полицейската професия понякога оказваше странно въздействие върху хората.
Двамата с Дафни стигнаха до входа към отдела и надникнаха през обезопасителното стъкло.
— Кой е този? — попита Болд, забелязал мъжа, който размахваше полицейски деветмилиметров пистолет и държеше под прицел около дузина униформени и цивилни ченгета, които стояха като замръзнали по местата си.
— Сидни Уайнстейн. Бащата на второто похитено дете — отвърна тя. — Син на убитата възрастна жена. Повикахме го тук да разгледа някои снимки, защото може да се окаже, че е виждал Гайдаря от Хамелин. — Стъклото пред тях се замъгли от учестеното й дишане.
— Това никак не ми харесва — отбеляза Болд.
— И ти ли виждаш онова, което виждам аз? — попита го Дафни.
— Ще ми се да не го виждах.
Дънкин Хейл и Гари Флеминг, пристигнали за оперативката в четири часа, стояха точно зад Сидни Уайнстейн и скрити зад ъгъла наблюдаваха възникналия хаос.
Болд даде сигнал на дежурната да ги пусне да влязат. Уайнстейн псуваше безспир и на висок глас се оплакваше от некомпетентността на полицията.
— Майка ми и детето ми! — проплака той.
Дежурната служителка бавно повдигна ръка и натисна бутона, с който освободи обезопасената врата. Сидни Уайнстейн, чул бръмченето от отварянето на вратата, френетично размаха оръжието и хората, застанали в полукръг пред него, се опитаха да се прикрият.
— Никой да не влиза! — изкрещя той.
— Само аз — обяви Дафни и пристъпи в стаята. — С мен е и лейтенант Болд. Той е човекът, който се зае да проучи онези ваши обаждания на телефон 911. Твоите оплаквания са срещу тях, Сидни, не срещу тези хора тук.
Болд влезе след нея. Нямаше и най-бегла представа за какви обаждания на 911 става дума.
Тежката врата се затвори шумно и за момент отвлече вниманието на Уайнстейн.
В този момент Болд забеляза подадения от Флеминг сигнал, който сочеше към стаята за почивка, отделена със стъклена стена, на която се бе подпрял Уайнстейн. Тази стая преди време се използваше като зала за размножаване на документи и имаше две врати от двете страни на ъгъла. Флеминг възнамеряваше да стигне до Уайнстейн през тази стая, ако Болд успееше да го премести по-близо до вратата, която зееше отворена вляво от Уайнстейн.
Дафни продължи да уговаря нещо мъжа, но Болд напълно изключи гласа й и съсредоточи цялото си внимание върху Флеминг, който внимателно завъртя дръжката на вратата и се плъзна в стаята за отдих. Дафни не обръщаше никакво внимание на Флеминг — тя винаги бе разчитала на психологическите, не на физическите методи.
— Нека за момент да помислим за Хейс — подхвърли тя и си възвърна пълното внимание на Уайнстейн. Изобщо не й се искаше да споменава споминалата се майка на Уайнстейн, но за Хейс все още имаше някаква надежда. Тя пристъпи по-близо.