Болд напръска цялата стая с един дезодорант, на който пишеше „Поля на мечтите“. Миришеше на дезинфектанти, не на цветя. Болд свали пликчето от датчика, а двете жени започнаха да припяват заедно с Джон Фогърти. Тревата бе оказала чудотворно въздействие върху тях.
— Пица! — извика Лиз, опитвайки се да надвика музиката.
— Пица! — повтори след нея Роберта, а след това избухна в неудържим смях.
Болд изпита огромно удовлетворение. Беше успял. Каза на Лиз, че ще отиде за пица, ако тя се приготви за срещата с децата.
— Имаш предвид перуката? — попита го плешивата жена. — Че аз и така съм си хубава. — Двете жени отново се заляха от смях. — Добре, добре, добре — побърза да добави Лиз, забелязала безсилието, изписало се на лицето на съпруга й. — Веднага ще си нарисувам вежди и ще си отгледам коса. А ти заминавай за пица!
Болд отиде с колата си до център на университетския район и купи от пицарията на Анджело една средно голяма пица със салам и гъби. Взе още кутийка мляко и една пепси-кола. Трева и пица! Стори му се, че се е върнал обратно в колежанските години.
Представата му за времето се определяше от някакъв вътрешен часовник, който с поразителна точност отчиташе минутите, но оставяше дните да се влачат безкрайно дълги, подтикван от докторските прогнози за един отиващ си живот и молитвите на един съпруг, надяващ се на чудеса.
Върна се в отделение „С“ и завари Лиз и Роберта в истерия. Лиз бе изрисувала около очите си очила с телени рамки, а на лявата й буза се мъдреше бенка — същата като онази, която Мерилин Монро си имаше по рождение. Болд не каза нищо — просто им сервира пицата. Докато Лиз се хранеше, съпругът й изтри нарисуваните очила и направи опит да изпише вежди на лицето й. Лиз вече ядеше третото си парче пица, когато той й предложи да се погледне в огледалото.
Без да спира да дъвче, тя кимна одобрително.
След това Болд й сложи перуката, но на обратно, в резултат на което Роберта така се разсмя, че едва не се задави с парчетата пица, които се разхвърчаха от устата й.
— С колко време разполагам? — попита Лиз, която изведнъж сякаш поизтрезня, осъзнала, че срещата с децата й наближава.
— Десет минути — отвърна той.
— Е, едно нещо поне е сигурно. Тази трева поне ми позволява да се усмихвам. А аз държа децата ми да ме видят усмихната.
Роберта започна да се бори със собствената си перука. Болд предложи да й помогне, но тя отказа.
— Вече видях какво можеш — подразни го тя.
Лиз пъхна пръст под колана на съпруга си и го притегли към себе си за целувка.
На вратата се почука. Болд се надяваше, че миризмата на пица ще прикрие всяка следа от цигарата, която бяха изпушили. Полицаят си оставаше винаги полицай.
Той се изправи и отвори, като си мислеше, че лекарите и сестрите почти никога не чукаха.
Джон ла Моя — метър и осемдесет и пет, хлътнали бузи и буен мустак — стоеше пред него. Пременен като модел от реклама на Калвин Клайн.
Ла Моя заговори веднага:
— Трябва да си си изключил пейджъра и клетъчния телефон.
— Идвам тук в свободното си време — припомни му Болд. Ла Моя работеше в отдел „Убийства“ от седем години. След преместването на Болд бе заел овакантеното от него място. — Служителите от разузнаването не са на постоянно повикване.
— Джон? — провикна се Лиз.
Ла Моя влезе в стаята и поздрави двете жени по име. Не за пръв път ги посещаваше. Той и Лиз Болд от години играеха карти — винаги един срещу друг.
— Получихме обаждане — рече Ла Моя и сериозно се вгледа в очите на Болд. — Опитах се да се свържа с теб.
Съдейки по гласа на Ла Моя, Болд вече знаеше за какво обаждане ставаше дума. Болд му напомни:
— Аз не се занимавам с оглед на местопрестъплението. — Изречените думи му причиниха болка. Тази работа ужасно му липсваше. Ла Моя го знаеше и именно затова беше тук.
— Направи го като услуга тогава — предложи Ла Моя и се обърна към Лиз с надеждата, че ще му помогне да убеди Лу. Тя лежеше в болницата, но съпругът й бе този, който бе отслабнал с повече от петнадесет килограма и бе загубил блясъка в очите си. Работата зад бюро го убиваше.
— Хайде, скъпи, направи му тази услуга — подтикна го Лиз. — За какъв случай става дума, Джон?
Ла Моя смотолеви нещо, но не й отговори. Никоя съпруга и майка не би искала нейният мъж и баща на децата й да разследва подобен случай.
— Изчакай ме долу — рече Болд на бившия си подчинен. — Ще остана при теб, докато дойдат Марина и децата — обърна се той към съпругата си, след като Ла Моя излезе от стаята.