— Връщам се у дома.
Болд изпита силен прилив на надежда. Сълзи опариха очите му.
— Можеш да се прибереш вкъщи и да те лекуват при домашни условия?
— Лекарите вероятно ще ти кажат, че подобрението в състоянието ми се дължи на лекарствата. Но аз зная, че причината е друга. — Тя погледна към Библията, а след това премести поглед към някаква религиозна брошура.
Той онемя от изумление.
— Лиз…
— Недей! Запази мнението си за себе си. Обещавам да поговорим за това при първа възможност.
— Химиотерапията се оказа добро решение, това е всичко.
— Не е всичко — възрази тя. — Дори не е част от него. Но нека не говорим за това сега. Нека почакаме докато се върна у дома, искаш ли? Утре или най-късно в неделя.
Той стисна ръката й — окрилен от радост и силно разтревожен.
— Трябва да поговорим за това.
— Ще го направим. Нека първо да си дойда у дома.
Той кимна. После видя в очите погледа, който вече познаваше толкова добре.
— Доктор Уудс е съгласна, нали? Да си дойдеш у дома? — Силен страх прониза душата му: „Тя се отказва от лечението“.
— Доктор Уудс като че ли е малко сащисана от подобрението ми, скъпи. И би искала да ме държи тук и да ме наблюдава.
— Подобрение? — скептично отбеляза той.
— Кръвната ми картина се подобри значително. Кетрин не е в състояние да си обясни на какво се дължи тази бърза промяна, но аз зная. И не се нуждая от наблюдения, скъпи, имам нужда да се върна у дома. При теб, при децата. Вкъщи. Там по-лесно ще свършим работата, която трябва да се свърши.
— Работата? Започваш да ме плашиш.
Тя се намръщи.
— С времето ще разбереш всичко. — А после се усмихна широко. В усмивката й имаше светлина, която да освети цял един стадион; топлота, с която да отопли цяла катедрала… Тази усмивка нямаше нищо общо с болестта, това беше усмивката на Лиз отпреди брака им, преди децата и изпитанията — усмивка, която го убеди, че тя наистина знае кое е най-доброто за нея.
— Проклет да съм — прошепна той.
— Не, няма да си — отвърна тя, а на лицето й се появи нова, по-различна, изпълнена с прозрение усмивка.
Ла Моя изглеждаше раздърпан и напрегнат.
— Първо градушка, после дъжд. Вече започва да ми писва.
Боби Гейнис, която стоеше до него, изглеждаше невероятно въодушевена и в добро настроение.
— Да не съм пропуснал нещо? — попита Болд.
Петият етаж беше почти безлюден.
Ла Моя поясни:
— Техниците от лабораторията са открили устройство за идентифициране на посетителите на Андерсън.
Гейнис продължи ентусиазирано:
— В него се пазят имената на последните тридесет и девет души, позвънили в апартамента на Андерсън. — Погледна го и повтори: — Всяко входящо обаждане е отразено.
— Съвременните технологии са хубаво нещо — отбеляза Ла Моя.
Гейнис подаде на Болд списък с обажданията.
— Това са последните тридесет входящи обаждания. Надяваме се, че посетителят на Андерсън може да е бил достатъчно любезен да му звънне предварително и да го предупреди за намерението си да му гостува. Ако се окажем прави и ако между двамата изобщо съществува някаква връзка, току-виж сме се натъкнали на Гайдаря от Хамелин.
— И? — попита Болд, докато разлистваше страниците. — С какво разполагаме?
Ла Моя обясни:
— Този тип по всяка вероятност е имал цяла мрежа от сътрудници. Виж колко много телефонни разговори са проведени от градски телефонни автомати — девет от всичките тридесет обаждания.
И двамата детективи едновременно погледнаха Болд. Лицата им изразяваха едно и също.
— А, разбрах — рече ехидно Болд.
— Това е в твоя периметър, лейтенант — изстреля в отговор Ла Моя, като се постара да подчертае дебело новия чин на Болд.
— Бихме искали да поговорим с всичките хора, които са се обаждали на Андерсън. Включително и с тези, които са звънили от обществени телефони — поясни Гейнис. — Може би тогава ще можем да разберем защо панталонът на Андерсън и цялата къща на семейство Шотц са посипани с цветен прашец.
— Не, не, не — предупреди ги Болд.
— Сержант, но това е убийство — примоли се Гейнис. — Убийство, което може да бъде свързано директно с разследването на Гайдаря от Хамелин, именно благодарение на този прашец.