— Това не е много умно, човече — промърмори Реймънд. Опитваше се да говори тихо, но оглушителната музика не му позволяваше да шепне. — Много е тъпо даже.
— И ти мислиш, че тя има осемнадесет години? — попита Болд, имайки предвид жената, която се увиваше около един пилон.
— Нямам представа, човече. Но има хубави цици и задник. А мъжете не ги интересува нищо друго. За тая работа не й трябва шофьорска книжка! — Реймънд се наслаждаваше на собствените си шеги. — И какво? Ще я смъкнеш оттам за превишаване на скоростта, или какво? — Той запали цигара. — Мъжете на твоята възраст сигурно се надървят само като я гледат. Не мен обаче не ми става нищо.
— Хайде да поизлезем малко — предложи Болд.
— Дюд! — Реймънд повика бармана, който погледна към тях. — Ще идем да се позабавляваме малко зад завеската.
— И не тормози момичетата, по дяволите!
Реймънд преведи Болд през две кадифени завеси, после през една врата и най-накрая го вкара в ярко осветено помещение, където три жени с голи гърди се плескаха с огромни количества грим. Двете си подаваха цигара с трева. Третата дъвчеше дъвка. Двамата минаха край жените. Болд се постара да не се докосне до нечий гол гръб. И трите като че ли останаха очаровани от усилията на Болд да не ги зяпа.
— Ченге ли си? — попита най-младичката, без да сваля поглед от Болд.
Реймънд веднага се намеси.
— Я по-кротко! Че да не те сгрея ей сега! Този човек е дошъл при мен. Ще влезем в килера за малко.
Килерът се оказа гардеробна: пайети, пера, обувки с остри като игли токове, всякакви шапки и всевъзможен реквизит, включващ гумени змии, едно седло и няколко плюшени животинчета. Миризмата на цигари и потна пот бе съсредоточена именно тук — тази стая беше като развалена консерва, вмирисала целия хладилник.
Реймънд намери два кашона от кутии с мляко, захлупи ги и двамата се настаниха отгоре им.
— Играеш нечестно, мой човек.
— Нямах избор. Не отговори на съобщението ми.
— Едно съобщение, какво толкова? Бях зает.
— Аз също съм зает. Работата не търпи отлагане.
Двамата приковаха погледи един в друг. Болд спечели състезанието.
— Това са пълни глупости, човече.
— Натъкнахме се на един тип, който се подхлъзнал в банята и гушнал букетчето.
— Сигурно не е използвал от ония гумените подложки, дето постоянно ги рекламират. Сещаш ли се? — Реймънд изглеждаше на около двадесет и пет години. Всъщност беше на тридесет и девет. В едно по-предишно време сигурно щяха да му викат конте. Обличаше се в крещящи дрехи, приглаждаше назад косата си с брилянтин и я събираше в тънка опашка, а очите му с цвят на шоколад се открояваха на лицето му като две тъмни маслини. Зъбите му бяха прекалено бели, за да са истински, а бляскавата му усмивка предизвикваше леден хлад по телата на околните и предупреждаваше, че този човек крие остър нож или друго хладно оръжие някъде из дрехите си. Панталоните му бяха толкова тесни, че Болд отдавна вече бе решил, че именно с това се обяснява неестествено тънкото гласче на мъжа, с когото бе дошъл да се срещне.
— Предполага се, че двамата с теб трябва да се разбираме добре, Реймънд. Между нас трябва да съществува едно приятно, макар и необявено сътрудничество, без изненади за никоя от двете страни. — Болд замълча за момент, за да даде възможност на Реймънд да осмисли думите му. — А ето че аз започвам да се питам дали все още мога да ти вярвам, защото, ако се окаже, че не мога, името ти автоматично отпада от тефтерите ми, а ти мигновено оставаш без мангизите. И двамата с теб се разделяме по живо, по здраво. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
— Чакай малко, по дяволите! — възмути се Реймънд. — За какво изобщо става дума?
— Онзи, дето се претрепал в банята, се казва Анди Андерсън. — Болд се постара да не пропусне последвалата реакция.
— Никога не съм чувал за него. — Реймънд бе понаучил достатъчно в този живот, за да знае, че трябва да стои възможно най-далеч от мъртъвците.
— Обаждал си му се три пъти през последните десет дни и никога не си чувал за него? Аз съм този, дето нищо не е чувал, и тази работа хич не ми харесва. А сега той е в хладилника в моргата — гол-голеничък. Има само етикет на големия пръст на крака си, а моите приятели от отдел „Убийства“ идват и ми казват, че вие двамата сте си били много близки малко преди той да се подхлъзне.
— Ей, човече, кълна се, че сега научавам, че е хвърлил топа.
— Та те смятат — моите приятели от отдел „Убийства“ — че може някой да му е подложил едно сапунче под ходилата. Само за да му помогне малко де… Знаеш ли нещо по въпроса?