— Не е необходимо. — Веселието изведнъж ги бе напуснало. — Тръгвай — настоя тя.
Но Болд остана.
Изминаха пет относително спокойни минути. Изведнъж Лиз рязко се изправи в леглото и Болд разпозна гласа на сина им, който се приближаваше.
— Готова ли си? — попита я Болд.
Тя кимна едва-едва, стисна ръката на съпруга си и тихичко промълви:
— Обичам те!
Болд се наведе и я целуна по бузата.
— Аз също — прошепна й в отговор.
Бузата й беше нечовешки студена.
3.
Джон Ла Моя паркира своето червено камаро, модел седемдесет и четвърта, пред къщата на Петдесет и първа северна улица, номер 2351, и остави силните си задни светлини да примигват сред същинската илюминация, сътворена от фаровете и лампите на многобройните полицейски коли. За момент остана неподвижен зад волана, сякаш се опитваше да събере сили за онова, което предстоеше. Всяко отвличане автоматично се превръщаше в изнурително разследване, изискващо много такт и тичане от страна на служителя, оглавил работата по случая. Този офицер в случая бе Ла Моя. Тактичността не беше най-силната му страна и той го знаеше. Колегите му в отдела му викаха кабаретното конте — заради безупречно изгладените сини джинси, заради стоманеносивите ботуши от щраусова кожа и прическата на рокзвезда. Заради демонстрираното самочувствие с главно С Ла Моя знаеше, че се държи твърде нахакано, но какво от това, по дяволите! Беше добър в работата си. Повечето хора си мислеха, че са добри, но той наистина беше компетентен професионалист. Още в гимназията си беше същият намахан самохвалко. Не смяташе да се променя от тук насетне.
Очуканият служебен шевролет на Болд се плъзна зад неговата кола и спря.
Това отвличане — на невръстно бяло дете — щеше да разбуни духовете не само в техния град, но и в цялата страна. Ла Моя все още не бе слязъл от колата си, но вече таеше някои подозрения и догадки относно случилото се. За момента обаче предпочете да ги изтласка от мислите си. Ла Моя не би си позволил предварително да гадае за онова, което би намерил на местопрестъплението — не и преди да е събрал нужните доказателства, факти и свидетелски показания. Никой не би му позволил това. А най-малко амбициозната шефка на отдел „Престъпления срещу личността“ — капитан Шийла Хил.
— От мен зависи дали да направя съответното обаждане. — Ла Моя се обърна към Болд. — Трябва или да го прибавя към останалите отвличания, или да реша, че няма връзка с тях.
През последните няколко месеца се бе занимавал основно със семейни скандали, завършили с убийство, или пък с гангстерски престрелки — все рутинна работа. Но случай на серийно отвличане на деца с общонационално значение? Опитваше се да не гледа на себе си като на заместника на Лу Болд, въпреки че повечето му колеги смятаха, че скоро ще бъде повишен и наистина ще заеме мястото на Лу.
— И защо ме довлече тук? — попита Болд.
— Може би се чувствам неуверен.
— Да бе, точно така! А утре времето ще е слънчево.
Те се наведоха и се промушиха под жълтата полицейска лента, опъната през моравата. Офицер Джони Филгрим се обърна към Ла Моя.
— Престъпникът е минал през задната врата, детект… сержант — поправи се бързо. — Той е, нали?
— Дръж лешоядите настрана, Джони — промърмори Ла Моя и посочи представителите на медиите. — Ако искат интервю, препращай ги към Хил, не към мен.
— Мълрайт е тук. При задната врата е.
— Вече? — възкликна Ла Моя.
Двамата с Болд се спогледаха. Светлините на спрелите коли хвърляха сини и червени отблясъци по лицата им.
Болд попита недоверчиво:
— Мълрайт е пристигнал рано на местопрестъплението?
— А хората му? — обърна се Ла Моя към униформения офицер.
— Онези от „Специални операции“?
— Да, хората на Мълрайт — търпеливо повтори Ла Моя. Някои от униформените полицаи бяха тъпи като галоши.
— Не се виждат наоколо — сви рамене Филгрим.
— Имало е някаква жена, която се е грижила за детето? — подхвърли Болд.
Филгрим кимна, макар да изглеждаше изненадан от факта, че Болд вече разполага с тази информация.
— Детегледачката? Да? В безсъзнание.
— Къде я закараха?
— В университетската болница.
Болд погледна Ла Моя. На път за насам двамата бяха срещнали линейката.