Единственото нещо, което бе по-рисковано от нападението върху нарколаборатория, бе обезвреждането на бомба. Готвачите обикновено бяха добре въоръжени, а помещенията, които използваха за производството, бяха претъпкани с всевъзможни взривоопасни химикали. Акцията трябваше да бъде одобрена от отдел „Наркотици“. Болд тръгна по каналния ред и извади късмет: колегите им от отдел „Наркотици“ вече седмици наред се опитвали да стигнат до тази лаборатория. Благодарение на надеждния източник на Болд акцията бе разрешена веднага. В нея щяха да участват хората от „Специални операции“ и най-вече елитната им група за бързо реагиране — въоръжени до зъби хора с огромен опит в подобни начинания.
В единадесет часа и четиридесет и пет минути вечерта всички заповеди, изисквани от системата, бяха подписани и утвърдени и първото от трите съседски семейства беше тихо евакуирано от дома си, намиращ се в непосредствена близост с къщата, в която подозираха, че е разположена лабораторията. След като бяха инструктирани по телефона, родителите и детето им просто се качиха в колата си и напуснаха къщата, а по-късно се срещнаха с една жена от градската управа, която ги настани в „Уестин“. В дванадесет и двадесет след полунощ, след като и вторият наблюдателен екип зае позиция, а второто от трите застрашени семейства бе евакуирано, на един от четирите прозорци на сутерена (стъклата и на четирите бяха боядисани с черна боя от вътрешната страна) бе поставено специално подслушвателно устройство, с помощта на което бе установено, че къщата е празна. Третият наблюдателен отряд зае мястото си в един часа без десет минути. Анализирайки информацията, с която вече разполагаха, силите на реда бяха убедени, че са заели местата си преди пристигането на готвачите.
Последваха ги бойните единици.
В камиона за събиране на боклук, който се бе повредил точно срещу къщата, се намираха трима детективи от отдел „Наркотици“, които работеха под прикритие.
Огромният контейнер за боклуци, оставен на улицата точно пред опразнената къща на едно от евакуираните семейства, бе идеално прикритие за двама снайперисти. Контейнерът бе надупчен с помощта на ацетиленова горелка и представляваше едно от най-укрепените и най-лесно преносимите укрепени прикрития на полицията, което в момента се използваше като троянски кон.
На уличката южно от набелязаната къща бе паркирано ремарке на трактор, в който се криеха осем служители от „Специални операции“, един двуметров лост за разбиване на врати, и оръжие, достатъчно за започването и успешното приключване на един локален военен конфликт.
Зад затъмнените прозорци на евакуираните къщи от двете страни на улицата седяха в бойна готовност четирима служители от елитната група за бързо реагиране. И четиримата бяха получавали медали за точната си стрелба.
Мълрайт, дежурният диспечер и един лейтенант от отдел „Наркотици“ се намираха в подвижния команден център — един конфискуван микробус за почистване на улиците — паркиран така, че да се вижда добре набелязаната необитаема къща.
Технически погледнато, Болд не участваше в операцията, макар че оказа съществена помощ при подготовката и планирането й. Той нетърпеливо чакаше в колата си заедно с шефа на отдела за криминалистични експертизи Бърни Лофгрийн. В ръцете си държеше радио, настроено на честотата на „Специални операции“.
В ефира цареше мълчание. Никакви празни приказки.
Амет Амали Устад, началник на отделение от отдел „Специални операции“, ръководен от Мълрайт, чакаше в ремаркето заедно с още седем души от елитната група за бързо реагиране. Във вените му течеше египетска и индийска кръв. И двамата му родители се бяха преместили на северозапад след края на Втората световна война и се бяха срещнали в Сиатъл по времето на Айзенхауер. Безпощадно точен и прецизен по време на операция, кръстен „Воина“ от колегите си, Устад беше красив мъж с тъмна кожа и необичайно зелени очи. Облечен беше с прилепнала тъмносива униформа, която го отличаваше от останалите елитни бойци, облечени целите в черно. На гърба на всеки един от служителите от специални операции с големи жълти букви пишеше „ПОЛИЦИЯ“.
Амет Устад огледа хората си. Тревожеше го единствено Девън Лонг, който имаше лични проблеми с майка инвалид, които напоследък го бяха превърнали по-скоро в бреме за екипа. Устад държеше лично да изслушва проблемите на подчинените си; неведнъж се бе консултирал с разузнавателния отдел, в който работеше Лу Болд, относно слухове, свързани с някой член от елитния му отряд.