— Да, сър. Слушам — шепнешком отвърна Лонг.
Реакцията и поведението му напълно съответстваха на устава и наложения ред, но Устад отново забеляза в очите му още нещо, което никак не му хареса.
Устад се обърна към хората си.
— Тръгваме на три. Искам да действате интелигентно. Въоръжени сме до зъби, така че много внимавайте какво правите. Внимателно оглеждайте мишените и гледайте да не застреляте някой с жълти букви на гърба. В курника имаме четири птичета — продължи той, вдигна дясната си ръка и разпери четири пръста. — Четири! — повтори той. — Колко птичета има вътре?
— Четири птички в курника, сър! — хорово отвърнаха момчетата.
— Чия е информацията?
— Отряд за наблюдение 3, сър!
— Радиопроверка — заповяда Устад.
Всеки един от бойците провери слушалката и микрофона, закрепени на главата му.
— Пригответе стенолома! — нареди късо.
Четирима от мъжете вдигнаха тежкия инструмент, наречен от тях големия грездей. Той представляваше метален прът с гумени ръкохватки от двете страни и заострен клиновиден връх. По цялата му дължина с ярка луминесцентна боя бяха нарисувани четири ивици, които изтъняваха към върха му подобно на стрели. Целият прът беше обелен и очукан от многото операции, в които бе използван — както истински, така и тренировъчни. Четиримата мъже, които държаха ръкохватките, бяха достатъчно едри и силни, за да засилят големия грездей и да връхлетят върху вратата с мощта на малък камион. Хората на Устад бяха всичко друго, но не и фини и изящни девици.
Девън Лонг мина край Устад и се придвижи към задната част на ремаркето, за да отвори голямата и тежка врата.
Устад се извърна с гръб към подчинените си и изключи микрофона си.
— Добре ли си, синко? — попита той Лонг.
— Тъй вярно, сър — приглушено отвърна момчето.
— Стой нащрек! — заповяда Устад.
— Да, сър.
Устад отново включи микрофона и се свърза с отряда си. Кръвта силно пулсираше в ушите му. Момчетата от отряда рязко се изправиха от металната пейка зад гърба му. Той започна да брои в ритъм, който бяха репетирали безброй пъти:
— Едно… две… три…
Лонг рязко отвори двете крила на подсилената врата на ремаркето и момчетата от отряда безшумно напуснаха прикритието си. Устад вървеше най-отпред, последван от големия грездей, а след тях се движеха последните двама рейнджъри от отряда. Устад рязко зави наляво — знаеше маршрута наизуст. Право надолу по алеята към обраслия с треволяк заден двор, нагоре по стълбите и през вратата. Никакви номера, никакви колебания. Отрядите за наблюдение докладваха за движението на отряда му. Единственият друг шум идваше от хрущенето на чакъла под подметките им.
Когато измина половината път до целта, той вдигна автомата, който носеше, и мълчаливо си напомни, че разполага с пет пълнителя, преди да му се наложи да посегне към оръжието в страничния кобур. Мислено си представяше всяка следваща стъпка, докато скъсяваше разстоянието пред него. Оставаха им броени секунди.
Устад знаеше, че хората в „Троянския тон“ и снайперистите са готови да ги прикрият и защитят, ако се наложи. Един от неговите рейнджъри трябваше да пусне другото звено за бързо реагиране през входната врата, а служителите от отдел „Наркотици“ щяха да нахълтат след тях. Той докосна с палец предпазната си жилетка, за да се увери, че е на него. Нарколабораториите бяха най-кошмарните цели, които им се бе налагало да атакуват. Ако стрелбата не успееше да ги прогони навън, то пожарът, който бе неизбежен в подобни случаи, щеше да свърши работа.
Той скочи тихо на задната веранда. Хората му се заковаха по местата си. Даде знак с ръка и повика напред техника, който подсигуряваше наблюдението. Мъжът промуши една тънка оптична жица през пукнатина, която намери на вратата, погледна внимателно малкия монитор, закрепен на гърдите му, и вдигнал палец нагоре, даде знак на командира си, че вътре е чисто.
Устад даде знак на двамата рейнджъри, които вървяха най-отзад, да се разделят. Въоръжени с инструмент за рязане на болтове, те трябваше да се опитат да проникнат през заключения авариен изход от южната страна на сградата, но това само в случай, че отвътре ги посрещнат със стрелба.