Така че в този дъждовен вторник от март Болд стисна волана на стария служебен шевролет, който караше от шест години, и притиснал клетъчния телефон към ухото си, пое по улиците на града. Чрез телефона се свързваше със собствениците на празните къщи. Или пък с техните наследници. Болд излагаше пред тях желанието си да влезе в съответната сграда, без да споменава нищо за писмени прокурорски разпореждания или заповеди за обиск. По-предпазливите от тях, които държаха да са сигурни, че е човекът, за когото се представя, изявяваха желание на свой ред да се обадят в полицейското управление и да поискат да разговарят с Болд — искане, което се усложняваше значително от факта, че той е на път и използва клетъчен телефон, но което в крайна сметка не бе неизпълнимо.
Той бързо преодоляваше подозрителността на хората, с които разговаряше. Научи се как да насочва разговорите към Гайдаря от Хамелин и да въздейства върху чувствата на съответния си събеседник. Един по един хората отваряха вратите на домовете си пред него, а той правеше някакви отметки върху списъка си, провираше се с колата през претовареното уличното движение, отчаяно се опитваше да се абстрахира от личните си проблеми, за да може да свърши добре работата, с която се бе захванал.
Най-удовлетворителни и резултатни бяха разговорите му със съседите, които представляваха и най-голямото предизвикателство пред професионализма му — внимателно да измъкне от потенциалните свидетели факти, които на самите тях им изглеждаха маловажни и незначителни. През тези два часа той успя да остави зад себе си света на химиотерапията и миризмата на бетадин, както и спомена за ненаситната жажда за живот, изписана по лицата на онези, които бяха белязани да умрат. В три часа му оставаха само още два адреса.
Ла Моя се бе отнесъл към него като учител към любимия си ученик и му бе дал четирите адреса, които се намираха най-близо до собствения му дом. Единият от тях беше на границата с неговия квартал — на половин миля западно от Грийн Лейк. По този начин Ла Моя му бе предоставил възможността да се прибере у дома по-рано — преди края на работното време в четири часа, и му бе спестил необходимостта да шофира в най-натоварения трафик. Болд съзнаваше всичко това, но нямаше никакво намерение да се прибира рано у дома.
Когато стигна до последния адрес, той спря, паркира и огледа внимателно улицата, търсейки бял микробус или пикап. Изчака малко, разгледа прозорците на къщата, като се опитваше да долови някакво движение, сянка, промяна на светлината… каквото и да е. След няколко минути слезе от колата и се запъти към една от съседните къщи. Изкачи се по стълбите, почука и бе въведен в малка стая, претъпкана с мебели с изкуствена кожена дамаска и бродирани възглавнички, изобразяващи Лондонския мост, Исус и „Последната вечеря“. На страничната облегалка на един фотьойл бе оставено друго такова ръкоделие, на масичката имаше изпотена чаша с кола. Столът беше обърнат към двадесет и седем инчов цветен телевизор, настроен на търговския канал.
Зад телевизора беше прозорецът, през който се виждаше съседната къща.
Фигурата на жената подсказваше, че тя си пада по чийзбургери, пържени картофки и ванилови шейкове. Бледите й подути крака бяха обути със сини гумени плажни сандали. Тя внимателно затвори вратата след него — заприлича му на жителка на Флорида, която се приготвя за опустошенията на предстоящ ураган. След това, без да прави опит да съкрати дистанцията помежду им, със забързани ситни крачки се върна към относителната безопасност на любимия фотьойл. Полицейските значки обикновено притесняваха хората.
— Не можете да останете дълго. Нищо че сте от полицията. — Тя грабна телефона. Държеше го така, както някои ченгета държаха оръжията си.