— Тук продаваха една лятна рокля, която наистина ми хареса. Почти като тази, но само че червена.
— Госпожо… — Болд се опита да си спомни името й. Не можа. Само преди година не би имал такива проблеми с паметта.
— Та оная рокля се продаваше в момента, в който го видях. Веднага се сетих за хлебарките и стоножките и си рекох: „Точно този човек ми трябва!“. Веднага станах, излязох на задната врата и извиках след него. За мен това не е лесна работа — да скоча от стола и да прекося къщата толкова бързо. А той не ми обърна никакво внимание! Как е възможно да държат на работа един толкова груб и невъзпитан човек?
— Лятната рокля — сериозно повтори Болд, който най-после успя да й влезе в тона. За нея времето не се измерваше в часове и минути, а във видове стоки, които се предлагаха за продан от телевизионния екран.
Тя го погледна за втори път. За кратко.
— На няколко пъти го виждах да се мотае из къщата, но изобщо не си спомням по кое време на деня беше.
— Значи сте го виждала няколко пъти? — Болд не беше провеждал такъв разпит от доста време насам. Самият той усещаше, че не е във форма, че не може да прецени правилно момента. Ако се подходи неправилно към разпита, дори и най-добрият свидетел може да бъде подведен и объркан, принуден да повярва, че нещо не е видял или разбрал както трябва. — Кога? Колко пъти? — Болд я притискаше, караше я да бърза, подхвърляше й отговорите, които искаше да чуе. При други обстоятелства би побеснял от гняв, ако завареше някой от детективите си да провежда разпит по този начин.
— Няколко пъти. От разстояние. Разбира се, че съм го виждала. Но да върви по дяволите! Не ме интересува.
— Кога? — Болд се озова в собствения си капан; не можеше да се откаже от въпросите, които не водеха доникъде, а само ги принуждаваха да тъпчат на едно място и да повтарят едни и същи неща.
— Може би вчера. И онзи ден.
— Значи скоро.
— Казах вчера, нали? Колко по-скоро от това искате?
— Днес виждала ли сте го? — попита Болд.
— Не.
Болд й подаде визитната си картичка.
— Тук е записан телефонният ми номер. Обадете ми се, ако си спомните още нещо за него. И сигурно ще се наложи да разговаряме с вас отново.
— Не и по това време на деня. Ще трябва да изчакате, докато започне техническата част на това предаване. На кого му пука за разните там компютри и видеомагнетофони? — Тя погледна визитката на Болд и на лицето й изведнъж се появи широка усмивка. — Я ми кажете — изведнъж рече тя и накара Болд да се спре до вратата и да се извърне да я погледне. — Да познавате случайно някой, който пръска по домовете срещу стоножки и хлебарки?
Болд потърси Ла Моя по клетъчния телефон с намерението да го информира, че смята да влезе в къщата въз основа на презумпцията за предполагаема връзка с извършените престъпления. Не можа да се свърже с него, но отбеляза в бележника си часа на позвъняването. Заобиколи празната къща и спря пред задния вход — не желаеше да привлича ничие внимание, всичките му сетива бяха изострени до краен предел. Бяха му нужни три минути, за да намери резервния ключ — откри го под една саксия. Поспря за миг пред задната врата и измъкна личното си оръжие.
Краткият досег с пистолета го изпълни с ужас. Започваше все по-ясно да си дава сметка, че оперативната работа май трябва да се върши от по-младите офицери.
Болд внимателно и предпазливо обиколи стаите, подготвен за всякакви изненади. В къщата миришеше на прах и застоял въздух. Болд бавно тръгна нагоре по стълбите — движеше се възможно най-безшумно. Въображението му допускаше, че Гайдаря от Хамелин може да се намира на горния етаж в същия този момент. Представи си евентуалния сблъсък помежду им. Насилието. Тръсна глава, за да прогони тези образи от съзнанието си, и се съсредоточи върху изкачването — внимателно премерваше всяка стъпка и се ослушваше напрегнато. Непрекъснато си повтаряше, че ченгетата, които действат прибързано, обикновено допускат грешки. Стрелят по малки деца, появили се ненадейно пред тях, позволяват на високия адреналин и въображението им да изкривяват действителността, разстрелват мирни граждани, пристигат на неточни адреси, доверяват се на непотвърдени свидетелски показания.
Площадката на втория етаж се появи пред очите му. Винаги бе оставал изумен от болезнената яснота на образите, съпътстваща подобни изпитания. Можеше да различи дори прашинките върху дъсчения под на площадката. Те се въртяха във въздуха като мъглява завеса, летяха в своя бавен и безмълвен танц. Сърцето му биеше като обезумяло, шуменето на кръвта в ушите му го оглушаваше — туп-туп… туп-туп… туп-туп… Болд съзнаваше, че страхът бе в състояние да опорочи всичко, да стане причина за неправилни преценки и непремерени реакции. Опита се да се абстрахира от него. Стъпи на площадката и огледа коридора. Четири врати. До една затворени.