— По-бързо и по-силно! — нареди тя с тон, който му се стори унизителен. Държеше се не като негова любовница, а като капитан, който заповядва на своя подчинен.
— Имаме работа за вършене — отбеляза той, следвайки ритъма, наложен от бедрата й.
— Ти твоята си я вършиш в момента — прекъсна го тя. — Аз ще се оправя с разследването.
Той се отдръпна от нея.
— Не разговаряй с мен по този начин.
— Копеле такова! — Тя се обърна рязко. На лицето й грееше игрива усмивка. Очевидно смяташе, че Ла Моя просто я дразни.
Той бавно влезе по-навътре в стаята. Шийла Хил го последва.
— Какво сега? — попита тя. — Искаш ли да застана на четири крака?
— Аз не съм ти играчка — изсумтя той.
— Разбира се, че си. — Тя се приближи и изведнъж ръцете й се плъзнаха по собственото й тяло. Познаваше го добре и знаеше как да му въздейства. — Разбира се, че си играем. И това ти харесва. И на двама ни ни харесва. Защото от отношенията ни не произтичат никакви връзки и ангажименти. Но когато сме заедно, изпитваме истинска наслада. — После повтори: — Какво сега? Искаш да погледаш?
Той наистина искаше да я гледа — тя безусловно го познаваше добре, но в момента бе твърде възбуден, за да стои на разстояние и да я наблюдава. Пристъпи напред, обърна я грубо и я хвърли върху леглото. Тя отскочи от повърхността му и се разсмя.
— Толкова си лесен — отбеляза. — Направо полудяваш, когато започна да се галя, нали?
— Млъквай!
— Накарай ме!
През последвалите минути тя се изгуби сред вълните на удоволствие. Непрекъснато стенеше, извила гръб в чувствена наслада, на устните й играеше усмивка — сластна и болезнена.
Когато всичко свърши, Шийла, потна и зачервена, се отпусна на леглото. Беше изтощена.
Ла Моя влезе в банята. Когато се върна, я завари абсолютно в същото положение, но сега очите й бяха широко отворени, загледани в белия таван и премигващата лампичка на противопожарната аларма.
— Хайде да се обадим на румсървис — предложи тя.
— Хайде да поговорим за наблюдението…
— Това може да почака. Задачите са разпределени. Всички са по местата си. А и имаме пейджъри. Ще си поръчаме нещо за ядене, а после ще го направим още веднъж.
— Току-що се изкъпах — промърмори той.
— Пак ще се изкъпеш.
Тя се разсмя и седна в леглото. Изглеждаше по-стара и износена. Ла Моя не беше сигурен какво прави в тази стая. Не знаеше обаче и как да си тръгне.
— Аз ще позвъня — заяви тя. — Каква глезотийка да ти поръчам?
Само че не ставаше дума за неговите, а за нейните глезотийки. Въпреки това той отговори:
— Един бургер.
— Тук не приготвят бургери, скъпи. Това да не ти е „Уайт тауър“. — Говореше му със снизходителния глас на изпълнена с неодобрение майка. — Филе? Пържола?
— Каквото и да е.
— Салата?
— Ти какво, да не ми се правиш на сервитьорка сега? — възкликна той, опитвайки се да я унижи. Само че това не беше неговата игра, а нейната.
— Ако искаш да бъда сервитьорка, ще бъда. Всичко, което пожелаеш, бейби. Някога да съм ти отказвала нещо?
Той се почувства хванат в капан. Не искаше да е тук, но не искаше и да си тръгне.
— Искам да поговорим — повтори той.
— Всичко, което пожелаеш, скъпи. — Но не говореше сериозно.
И въпреки това той остана. Както винаги.
22.
Следващият ден започна за Болд без усложнения. Ужасът, изпитан предишната вечер, бе забравен. Съпругът на Марина, Филипе, щеше да придружи нея и децата до дневната детска градина на Мили, където Болд знаеше, че ще са в безопасност. С уморени от работа очи той си освободи време, за да проследи разпечатките на кредитните карти на предишните жертви на Гайдаря от Хамелин. За своя изненада обаче се сблъска с непредвидена спънка — установи, че тези данни са засекретени по разпореждане на ФБР.
Реши да се обади на Кей Калиджа и да поиска някакво обяснение, но не успя да се свърже с нея.
На няколко пъти компютърът му изписука — сигнал, че има съобщение по електронната поща. Макар че системата все още не обхващаше всички ченгета, отделите бяха включени до един. Хората от разузнаването бяха сред първите, които се възползваха от преимуществата на електронната поща.
Болд обаче все още не можеше напълно да оцени мрежата, макар че знаеше как да си служи с нея. Електронната поща си беше чиста досада. Съобщенията се трупаха по-бързо и от телефонните послания. Той признаваше огромния й потенциал, но си запазваше правото да я използва тогава, когато на него му е удобно. Това, че компютърът му дава сигнал, не означаваше, че е длъжен веднага да отговори.