— Лейтенант, сигурна съм, че сте ни направил старателно проучване при пристигането ни. Ние, разбира се, направихме същото за вас… по скоро, аз го направих. Нека просто да кажем, че от всичко, прочетено за вас, се преизпълних с уважение към вашата личност — и като човек, и като професионалист. Да си призная честно, работата ми като офицер от разузнаването включваше и предварителна прогноза относно човека, който би оглавил специалния отряд на полицейското управление на Сиатъл. Аз споделих прогнозата си с моите шефове и според нея този човек трябваше да сте вие. Зная за заболяването на съпругата ви и ви изказвам моето съчувствие. Както и това на агенцията, която представлявам. Иска ми се да вярвам, че, ако обстоятелствата бяха по-различни, именно вие щяхте да ръководите разследването тук. Освен това съм убедена, че дори и сега всички ние бихме могли да се възползваме от опита ви. Аз високо ценя информацията, която ми подадохте току-що, и се надявам в хода на разследването да си спечеля вашето уважение.
— Бих бил неизмеримо по-щастлив — довери й Болд, — ако на това разследване се сложи край още днес.
— Да, разбира се.
Болд й благодари, затвори телефона и се завъртя със стола, чул поредното иззвъняване на компютъра, сигнализиращо за поредното получено съобщение. На екрана се появи пълният списък на очакващата го електронна поща. Последното съобщение беше просто напомняне, второто по ред, че за Болд се е получил някакъв пакет, маркиран като спешна поща.
Като офицер от разузнаването, който работеше с информатори и помощници, разпръснати из целия град като светофари, Болд не можеше да си позволи да остави кое да е спешно съобщение да събира прах по бюрото му. Някои информатори използваха телефона, други — предимно политици и висши чиновници — изпитваха неподправен ужас от телефонните връзки и предпочитаха писмените послания, които винаги изпращаха без подпис. Анонимно.
Когато Болд слезе, за да си получи пакета, той вече бе преминал всички необходими тестове — прегледан бе на рентген, изследван бе за експлозиви, прекаран бе през магнитометър, за да се определи плътността му. С две думи, беше толкова безопасен, колкото това можеше да се гарантира от съвременния технологичен напредък.
Рони Лайт отговаряше за сигурността на пощенските пратки.
— Сигурно е CD — отбеляза той.
Болд си даде сметка, че напразно бе извървял целия път до сутерена, в който се намираше пощенската служба. С полицейския патологоанатом Док Диксън непрекъснато си разменяха дискове с любими джаз парчета. Те двамата, заедно с шефа на лабораторията за криминалистични експертизи Бърни Лофгрийн, си бяха създали нещо като клуб на почитателите на джаза. Пристрастията на Болд определено бяха на страната на клавирите. Преди заболяването на Лиз той от време на време се отбиваше в клуба на Беър Беринсън, за да посвири на пиано в часовете след полунощ, когато посетителите рязко намаляват. Док Диксън предпочиташе изпълненията на тромпет, макар да имаше добър слух и за виртуозните изпълнения на саксофон. Лофгрийн си падаше по барабаните и басите — ритъмната част на всяка джаз група привличаше най-силно интереса му. Болд веднага реши, че въпросният компактдиск е подарък от Диксън, кабинетът на когото се намираше на цяла миля от управлението, в медицинския център „Харбър вю“.
Пликът беше щракнат на три места с телбод. Върху него нямаше марки, пощенско клеймо или някакъв друг печат, указващ извършителя на пощенската услуга. Това породи първите съмнения в душата на Болд. Името и адресът му бяха написани на компютър на обикновена хартия, която пък бе залепена върху пакета с обикновено прозрачно тиксо. Болд внимателно огледа пакета от всички страни.
— Как е бил получен?
— Нямам представа — отвърна Рони Лайт.
Пощенската служба се обслужваше от трима цивилни. Техен шеф бе Сю Лу. Болд се обърна към нея и се провикна:
— Някой подписал ли се е за това?
— Не помня.
— Донесе го едно черно хлапе — обади се един от помощниците й. — Не беше нужно да се подписва. Единственият подпис, който изискваме, е вашият.
— Куриер?
— Не го познавам — отвърна младият мъж. — Не беше от куриерите, с които обикновено контактуваме.
— Да не би да се опитвате да ми кажете, че това е някакъв случаен пакет?
— Доставка, лейтенант — натърти младият мъж. — Момчето каза, че е спешна.
— Но кое е това момче? — с раздразнение възкликна Болд.