— Слушалките — напомни техникът.
Мъжът се отдалечи и Болд си сложи слушалките както беше инструктиран. Натисна два пъти бутона и се облегна назад, загледан в екрана. Все още бе неспокоен. Някой си бе отворил твърде много работа заради този пакет. Обикновено информаторите предпочитаха по-простичките неща: пари срещу информация. Това тук изглеждаше по-префинено и по-обмислено, което пък на свой ред предполагаше повече власт и влияние — понятия, с които разузнаването се сблъскваше от време на време.
На компютъра му бе нужно малко време, за да прочете диска. На екрана се изписа командата „ИЗЧАКАЙ“. Като че ли имам някакъв избор, помисли си Болд. Цветът на екрана внезапно се промени и в средата му се появи каре с размерите на кредитна карта. Дори и през слушалките Болд чуваше шума от съседната стая, който приличаше на запис, направен по време на разпит. Но този звук бе примесен с още нещо — шум от радио или телевизор.
В малкото каре в средата на екрана се появи малко дете — момиченце — седнало в някакъв стол. Болд се опита да намери очилата си за четене. Момиченцето като че ли беше привързано за този стол. Още по-страшна бе поразителната прилика с неговата малка дъщеря Сара, макар че самата стая му изглеждаше непозната: бледожълта стена, старовремски пердета на прозореца зад нея и вдясно от нея. Вляво от детето се виждаше телевизор, който предаваше новините на Си Ен Ен, но гласовете на говорителите бяха тихи и приглушени.
Внезапно образът оживя. Момиченцето погледна наляво и Болд мигновено разпозна до болка познатия жест на дъщеря си. Той веднага сложи очилата на мястото им и се наведе напред, за да вижда по-добре.
„Това не е възможно!“, нашепваше някакъв глас в душата му. Неописуем ужас го стисна за гърлото.
В този момент момиченцето заговори, Болд чу гласчето и всички съмнения го напуснаха. Сара изпищя:
— Тати! — Яростно се опита да се измъкне от стола, но ръчичките й бяха завързани за страничните облегалки. — Тати!
Образът на екрана изчезна и на негово място в карето се появи някакво послание. Болд не можеше да го прочете, защото очите му бяха пълни със сълзи.
Той си представи малкото крехко телце на новородената Сара — едно неописуемо съкровище от звуци и движения. Едно обещание за нов живот. Спомни си и огромното чувство на отговорност, което бе изпитал — негов дълг беше да я пази и закриля.
Избърса сълзите, върна очилата на мястото им и прочете посланието на екрана.
„Сара не е наранена и се намира в безопасност. И ще остане в безопасност, ако разследването, провеждано от специалния отряд, продължи да боксува. Не позволявай да направят пробив. Не позволявай да започнат издирване на някой заподозрян. Ако си умен, дъщеря ти ще живее и ще се върне при теб здрава и щастлива. Това ти обещавам със сигурност. Но ако докладваш за отвличането й, ако разследването се добере до следа и заподозрян, ти никога повече няма да видиш сладката малка Сара. Помисли добре. Това е избор, който трябва сам да направиш. Постъпи мъдро.“
Болд препрочете предупреждението, стана от стола, но веднага след това седна отново. Закри файла и извади диска от компютъра. „Мисли!“, заповяда си той, но се оказа неспособен да се съсредоточи. Сякаш загуби равновесие, стаята се завъртя пред очите му. Дълбоко си пое дъх и бавно издиша. Гайдаря от Хамелин може би имаше шпиони навсякъде. Обхвана го параноя. Бавно се изправи — като инвалид, който се опитва да разбере дали краката му няма да се огънат под тежестта на тялото му.
Студени тръпки пробягаха по гърба му и обхванаха цялото му тяло. Лицето му пламна. Някой го заговори в коридора, после в асансьора и след това в гаража — Болд виждаше, че устата им се движат, чуваше някакъв звук, но все не успяваше да различи думите. В състоянието, в което се намираше, никой не можеше да достигне до него. Няколко пъти мина на червено, докато пътуваше към жълтата къща на детската градина, в която Сара и Майлс прекарваха по половин ден заедно с още петнадесет други деца.
Затича се нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Натисна бравата. Заключено! Почука нетърпеливо — прекалено силно, твърде високо и невъздържано.
Ако докладваш за отвличането й…
Дочу приближаването на нечии забързани стъпки. Шпионката за миг потъмня — очевидно някой го наблюдаваше от другата страна. „Побързайте!“, прииска му се да изкрещи, но се овладя веднага щом вратата се отвори пред него.