Мили Уигинс застана пред него. Очевидно бе силно изненадана.
— Господин Болд!
— Сара? — попита той с разтреперан глас, мина край жената и влезе в залата за игри. Гледката на играещите деца го задави от мъка, сълзите, които възпираше с такива усилия, отново навлажниха очите му. — Сара? — извика по-високо Болд, а децата го изгледаха недоумяващо.
Две малки ръчички обгърнаха крака му, той погледна надолу и видя сина си, който му се усмихваше лъчезарно. Наведе се и вдигна Майлс на ръце.
— Сара? — умолително повтори той и погледна Мили Уигинс.
— Нали ми се обадихте — прошепна тя, опитвайки се да му припомни случилото се по-рано през деня. — Двамата полицаи, които изпратихте, я взеха. — Тя погледна към големия часовник под формата на Мики Маус, закачен на стената. — Беше в девет и половина сутринта.
Той също погледна към часовника. Бяха изминали пет часа оттогава. Цял един живот.
Опита се да каже нещо, да възрази, но полицаят в него, бащата, си наложи да запази мълчание. Извърна се настрани и избърса очи. Майлс хвана вратовръзката му и започна да я дърпа.
Мили Уигинс заговори отново с дрезгавия си глас. Беше привлекателна жена на около четиридесет и пет години, облечена с дънки и бял пуловер.
— Не забравяйте, че ви се обадих, за да потвърдите молбата си. — Тя притеснено кършеше пръсти.
Болд не можеше да си позволи да й каже истината. Опита се да прецени докъде може да стигне с въпросите.
— Двама полицаи дойдоха, нали? — Тя като че ли бе използвала множествено число преди малко.
Жената кимна.
— Един мъж и една жена. Точно както ми казахте. Всичко е наред, нали? — Тя го изгледа внимателно. — Наред ли е всичко? — После додаде неохотно: — С госпожа Болд?
— Мама? — Майлс погледна въпросително баща си.
— Всичко е наред… няма нищо… няма нищо — рече той, като внимаваше да не се издаде. Сара… Трябваше да се овладее, имаше нужда от време да помисли. Имаше нужда от отговори. Шансовете на Сара зависеха от следващите няколко минути. „И от колко още време след това?“, запита се Болд.
Отчаяно му се искаше да вземе Майлс със себе си, но си даде сметка, че ако похитителите са искали да вземат и Майлс, те вече щяха да са го направили. Ако по някакъв начин наблюдаваха детската градина — ако Болд бе поставен под наблюдение… Бе затънал в страхове и догадки.
Парализиран от ужас, слаб и замаян, той остави сина си на пода и се обърна към Мили Уигинс.
— Не исках Майлс да се почувства изоставен. Помислих си, че няма да е лошо да се отбия. — Надяваше се думите му да прозвучат убедително, но не беше сигурен в това. Умът му сякаш не функционираше. — Днес е един от ония дни, в които всичко върви наопаки. Не мога дори да си спомня откъде ви се обадих тази сутрин. На кой номер ми се обадихте?
— Позвъних на 911. Точно както ме инструктирахте — докладва тя. — Разговарях с вас, затворих и набрах 911. Веднага ме свързаха с вас.
В централата за спешни позвънявания не разполагаха с пряка връзка с полицейското управление. Подобно обаждане бе технически невъзможно. Болд знаеше това, но Мили Уигинс очевидно не. Обясненията й го объркаха още повече.
— Сигурна ли сте, че беше 911, а не…
— Вие ми казахте да ви се обадя на 911! — напомни му тя и го изгледа, преизпълнена с подозрения.
Тя не бе разбрала нещо. Това беше единственото обяснение. А и защо й е да го помни? Случилото се беше от значение единствено за него. Паметта понякога си прави странни шеги с хората.
Той реши да не настоява повече. Почувства се безполезен и загубен.
Тя изведнъж щракна с пръсти.
— Почти бях забравила. — Забързано отиде до съседната стая и се върна веднага. После вдигна ръка към него. — Жената ме помоли да ви предам това. Каза, че ставало дума за някаква лична шега, която вие непременно ще разберете.
В протегнатата й ръка лежеше малка детска свирка.
23.
Дафни Матюс, която никога до този момент не бе канена от Болд на кафе, посрещна поканата му с искрена изненада. Нито един от двамата не пиеше кафе, а и нямаха навика да си уреждат тайни срещи. Или поне не вече.
„Ду Жур“, малко кафене на Първо авеню, предлагаше любимата храна на градските юпита, а от прозорците му се разкриваше величествена гледка към залива. Изборът на кафенето също я изненада. Предпочитанията на Болд клоняха по-скоро към чая и кифличките, които се сервираха във „Фор сийзънс олимпик“.
Той бе заел една маса, почти допряна до големия панорамен прозорец с изглед към залива и към тучната зеленина на островите. Тя си поръча чай на старомодния бар. В момента, в който погледна Болд, разбра, че се е случило нещо лошо. Нещо ужасно лошо. Лиз, помисли си тя.