През двете седмици, последвали отвличането на Ронда Шотц, тази подробност се съобщаваше за пръв път, макар че за Дафни тя даваше ясна представа за психологическите особености на Гайдаря от Хамелин.
— Той не желае да се сблъска с конфронтацията, която неминуемо ще последва от страна на всеки родител — заключи тя. — Този човек не желае да се стига до насилие. — Всички глави се извърнаха към нея.
— Онова, което исках да подчертая, бе, че няма да има повече отвличания, ако родителите се постараят да не оставят децата си сами — поясни Флеминг.
Дафни продължи с разсъжденията си.
— Той като че ли наказва родителите заради безотговорността им да поверят децата си на грижите на странични хора. — В стаята се възцари мълчание. — Дава същите тези бебета на други родители, които отчаяно копнеят да си имат собствени деца; родители, които ще се грижат по-добре за тях. Родители, които не биха ги оставили с други хора за нищо на света.
— Това са врели-некипели — възрази Хейл.
Флеминг строго изгледа агента си, изказвайки по този начин явното си неодобрение.
— Въпросът е в това, че можем да предотвратим бъдещи отвличания, ако алармираме обществеността за съществуващата опасност.
Шийла Хил влезе през вратата, без да почука. Мигновено привлече вниманието на почти всеки мъж в стаята, които се устремиха към нея като нощни пеперуди към светлина. Облечена беше с делови сив костюм, бяла блуза и черни ниски обувки. На врата й проблясваше семпло сребърно синджирче. Червилото й бе в пастелен цвят, косата й — гладко опъната назад и прибрана с шнола. Във вида й нямаше нищо крещящо и натруфено. Офицерите от полицейското управление на Сиатъл се изправиха, за да я посрещнат. Агентите от ФБР ги последваха неохотно. В този момент настроението в залата се промени. Властта и авторитетът на институцията току-що влязоха през вратата. Дори и Флеминг като че ли схвана това.
Дафни се облегна назад и си отбеляза нещо в бележника.
Няколко минути преди четири часа през същия този следобед, сред грохота на разразилата се от изток дъждовна буря, Лу Болд престъпи един свой вътрешен праг, и подобно на бивш алкохолик, седнал пред бутилка с уиски, протегна ръка и отпи първата глътка. Той просто не можеше да си седи и да бездейства. Ако двамата подлеци, откраднали дъщеря му, вярваха, че той ще е способен да стои отстрани и да наблюдава пасивно, значи бяха сгрешили сериозно в преценките си. Ченгето у него взе надмощие. Единственият начин да види отново дъщеря си, бе да изпревари собствените си колеги, да се добере пръв до Гайдаря от Хамелин, да намери Сара и да направи всичко, което е нужно, за да си я върне обратно жива и здрава.
Планът беше съвсем простичък. Или ще победи, или ще бъде победен. Вече бе направил избора си.
От техническата служба трябваше да му изпращат по два пъти на ден касетите, на които бяха записани разговори, съдържащи ключовите думи, които лично той бе определил: отвличам, отвличане, похищение, бебета, невръстни деца, специален отряд, а така също и имената на всеки един играч, включително тези на жертвите и на Анди Андерсън. Касетите му се доставяха запечатани в специален плик за кореспонденция между различните отдели и единствено Болд можеше да се разписва при получаването им. Нищо ново под слънцето, само че този път Болд подслушваше собствените си колеги.
Повечето разговори прослушваше на бърз ход. Гласовете звучаха странно, но думите бяха разбираеми. Един двеминутен телефонен разговор се изслушваше за една минута. Живот на половин обороти.
Докато слушаше, Болд си мислеше, че се бе провалил като баща, съпруг и ченге. Сещаше се за десетки неща, които е трябвало да направи, но времето не можеше да се върне назад.
Спомняше си как рано сутрин, още докато слънцето си проправя пътека по притъмнялото небе, той хранеше Сара във всекидневната, припомняше си сладкия аромат на главичката й, невероятните звуци, които дъщеря му издаваше, докато лакомо пиеше млякото си. Мислеше си за здравите й крачета, за силните й пръстчета. Изпитваше непоносима болка, болка, неизпитвана преди, която безмилостно разкъсваше гърдите му. Мъката му се удвояваше от самотата и от невъзможността му да сподели с никого страшната си тайна. Не можеше да погледне хората в очите. Заключи вратата на кабинета си и изключи телефона. Заключи сам себе си.
Бащата в него — онзи, който се бе провалил — не искаше да го освободи от мрачната стая на собствената си вина и скръб. Един поглед върху семейната снимка, върху рисунката с цветни моливи, сътворена от Сара, върху бебешките й обувчици върху библиотеката… Все дълбоко лични реликви, които не можеше да понесе, но които не би могъл да скрие от погледа си…