Когато влезе в отдела, Болд погледна най-напред към кабинета на лейтенантите — голяма стая с две бюра, в която работеха Шосвиц и Дейвидсън. Лампите светеха. Болд вървеше бързо с наведена глава. Рядко се случваше двамата лейтенанти да са в кабинета по едно и също време — те отговаряха за различни смени — но хаосът, предизвикан от специалния отряд, се бе отразил и върху тяхното работно време. Ако някой от двамата лейтенанти го забележеше, на Болд щеше да му се наложи да измисли някакво разумно обяснение за появата си на етажа по това време. Навел глава, той се плъзна покрай кабинета и се насочи право към бюрото на Ла Моя. На облегалката на стола му висеше сако от еленова кожа. Съседното бюро принадлежеше на Леон Крутър, детектив от отделението на Дейвидсън, и още един полицай на средна възраст от отдел „Убийства“, който смяташе, че Болд твърде дълго бе останал сержант, а с това бе попречил на собственото му повишение — довод, с който Болд отказваше да се съгласи. Крутър беше бъбривец. И не би отминал Болд, без да полюбопитства какво става. Така че Болд не можеше да се надява, че ще бъде в безопасност на бюрото на Ла Моя.
Болд бързо влезе в малкия кабинет на Ла Моя и седна зад бюрото. Сърцето му биеше като обезумяло. Дневникът по разследването на специалния отряд бе два пъти по-голям от всяка друга папка и Болд го намери веднага. Но не и папката с материалите по убийството на Андерсън. Той разрови папките, натрупани върху бюрото, но не я видя. Дръпна чекмеджето и установи, че е заключено. В същия миг чу два гласа, които идваха от другия край на коридора. По-високият принадлежеше на Леон Крутър.
Седнал зад предишното си бюро, Болд внезапно си спомни, че при преместването си не бе предал на Ла Моя втория ключ за това бюро, който винаги носеше в портфейла си. Не си спомняше да го е вадил напоследък. Разрови се в мекия кожен портфейл и го намери.
Изведнъж гласът на Крутър се чу съвсем наблизо; двамата събеседници не разговаряха служебно, а обсъждаха преимуществата и недостатъците на пикапите и малките микробуси.
Бюрото на всеки детектив беше неприкосновено. Вътрешните правила за работа с материали по текущо разследване изискваха подписите на двама служители при приемането и предаването им. Ровенето из папките по бюрото на колега — пък бил той и приятел — бе абсолютно недопустимо.
Ситуацията се усложняваше допълнително и от факта, че Болд работи в разузнаването. Слухтенето му из отдел „Убийства“ би изглеждало най-малкото подозрително. Колкото и самият той да се чувстваше неразделна част от този отдел, новият му пост го превръщаше в аутсайдер дори и за членовете на предишното му отделение.
Той отключи бюрото, докато разсъждаваше по всичките тези проблеми.
Смехът на Крутър се приближи съвсем.
Болд дръпна средното чекмедже: никакви папки. Отвори следващото.
Папката с материалите по убийството на Андерсън бе поставена върху кутия с хартиени кърпички. Болд я грабна и затвори чекмеджето. Опита се да превърти малкото ключе и да заключи, но то се изплъзна от пръстите му и падна на килима.
Крутър каза съвсем отчетливо:
— Колата върви като мечта. Просто не можеш да повярваш, че е на четири колелета.
Принуден да остави бюрото отключено, Болд побягна към копирната зала, стиснал двете папки под мишница. Усети стягане в гърдите, лицето му пламтеше и лепнеше от пот.
Копирната зала на отдел „Убийства“ приличаше на склад за хартия. Стените й бяха украсени с всевъзможни герои от комикси, а лавиците бяха отрупани с листи хартия от всякакъв вид и размер. Самият копирен апарат беше с размери на фризер, а зелените лампички, които мигаха навсякъде по него, му придаваха вид на коледна елха. В стаята винаги беше задушно и с няколко градуса по-топло, отколкото в останалите. Миришеше на хартия, мастило и човешка пот. Вратата не се заключваше — всъщност никога не се затваряше, и затова Болд се принуди да я остави широко отворена. Чувстваше се силно уязвим. Обърна се с гръб към коридора. Никога не беше работил под прикритие. Винаги се бе чудил как издържат колегите му. Единственото по-голямо престъпление от кражбата на чужди документи и материали бе копирането им — простъпка, която веднага би предизвикала вътрешно разследване. И въпреки това оцеляването на Сара зависеше най-вече от неговата информираност.