— Ронда — запелтечи алкохолизираният съпруг. — Вие изобщо не я познавате. — Изгледа ги и тримата и в стаята се възцари мълчание.
Съпругата се отнасяше към съпруга си с примирението, с което обикновено търпим неканен посетител в дома си. Погледна Дафни. Очите й преливаха от отчаяние.
— Ще се опитаме — заяви тя.
Болд се намеси отново:
— В един от докладите, с които разполагаме в отдела, се споменава нещо за изчезнало одеялце. Вие сте го нарекла одеялцето на Ронда.
— Одеялцето на Ронда — повтори жената. — Да.
Дафни погледна Болд, давайки му знак, че иска тя да продължи разговора. Болд леко кимна в знак на съгласие.
— Можете ли да го опишете? — попита Дафни. — Имахте ли някакво специално основание да го наречете одеялцето на Ронда?
— Вече говорихме за това… Сигурна съм, че ви казах — оплака се Дорис Шотц.
— Не в това е проблемът, Дорис — намеси се съпругът с пиянския си глас. — Ти с дяволско постоянство се опитваш да намериш виновен за случилото се. — Той започна ритмично да почуква с чашата по масата. — Те не са виновни. И аз не съм. Нито пък ти. Това просто се случи. Взеха ни я.
— Подобни неща не се случват просто така! Ако не се бяхме качили на онзи увеселителен влак…
— О, глупости! — изрева съпругът. — И какво? Щяхме да се приберем у дома един час по-рано. И какво от това? Нея пак нямаше да я има, Доро. Те я взеха. Взеха нашето бебче… — Той подсмръкна. От влажните му очи потекоха сълзи. Изправи се и си сипа чаша ром. Очевидно напълно бе забравил за кафето.
— Може да не сме записали точно описанието на одеялцето — намеси се Дафни с надеждата да предотврати семейния скандал.
— На него имаше нейна снимка — обясни Дорис Шотц.
— От Гейл беше, нали? — вметна съпругът и се върна на масата с пълна чаша.
— Сестрата на Пол ни го подари.
— Подарък? — продължи да настоява Дафни. Искаше жената пред нея да бъде напълно съсредоточена.
Болд измъкна тефтера си, като се стараеше да не привлича вниманието върху себе си. Повечето хора като че ли се плашеха, когато осъзнаеха, че думите им се записват.
— Беше много красиво — обясни жената и започна разсеяно да чертае с пръст някакви фигурки по масата.
— Изпратихме снимка на Ронда заедно със съобщението за раждането й — рече съпругът. — Гейл попаднала на някаква фирма, в която избродирали с коприна образа на бебето върху одеялцето. Наистина беше красиво. Доро непрекъснато го използваше.
— Бродерия с коприна? — повтори Болд.
— Очевидно са използвали някаква дигитална техника за уголемяване на образа — информира ги техникът, който си вадеше хляба с поправка на развалени компютри. — Цветовете бяха добре подбрани, контрастът беше съвършен. — Той започна да очертава кръгове с чашата по масата.
Майката тъжно промълви:
— Одеялцето беше прекрасно.
— И тя е била повита с него през онази нощ — предпазливо попита Болд.
Жената вдигна очи, за да погледне Болд, и той видя нарастващата несигурност в погледа й.
— Нямаше го, като се прибрахме. Реших, че е била завита с него.
Опитвайки се да прикрие вълнението си, Дафни попита:
— А какво мислите сега?
— Одеялцето определено не е вкъщи — отвърна пияният съпруг.
Дорис Шотц бавно поклати глава. Отново погледна към Болд.
— Това е важно, нали?
— За нас всичко е важно. — Не искаше напразно да подхранва надеждите й, но вниманието й на всяка цена трябваше да остане фокусирано върху одеялцето.
— Едно от чекмеджетата беше отворено — рече Дорис Шотц. И додаде: — Не от нас. Може би от момичето, което гледаше Ронда през онази вечер.
Болд кимна. Беше прочел за отвореното чекмедже в доклада. Точно тази подробност бе насочила вниманието му към личните принадлежности на жертвите. Той написа в бележника си: Детегледачката?
Болд се обърна към съпруга.
— Можете ли да ни кажете как бихме могли да се свържем със сестра ви?
— Разбира се. — Поиска от Болд лист и химикал. Почеркът му беше почти нечетлив.
Болд му благодари.
Дорис Шотц, която се бе умълчала от известно време, изведнъж проговори:
— Името на фирмата беше върху етикета. Стори ми се интересно. Огледален образ? Не си спомням точно. Нещо от сорта. Това помага ли ви?
Болд си записа и тази информация.