— Колко одеялца притежавате? — попита той.
В неговия дом прането беше негово задължение. Пак той печеше месото, миеше съдовете и се справяше с ютията много по-добре от Лиз. Тя плащаше на чистачката, а двамата си поделяха парите, които изплащаха на Марина. Лиз се занимаваше със счетоводството, готвеше повечето ястия — всички зеленчуци — и отговаряше на писмата, които получаваха. Също и на телефона. И Болд отчаяно си искаше живота обратно…
Лиз имаше девет сутиена. Двата носеше по-често от останалите. Болд знаеше наизуст всичките дрехи на Майлс. Имаха единадесет лигавника и седем одеялца. Болд ги наричаше енчилади — така му изглеждаха дечицата, загърнати в тях преди лягане.
— Четири — отвърна жената, без да се поколебае нито за миг.
Болд беше сигурен, че цифрата е вярна.
— И колко от тях са все още тук? — попита той.
Тя го погледна безизразно. В очите й се прокрадна страх.
— Не зная. Не съм проверявала.
— Не сте имала причина да го правите — успокои я Дафни.
— Пребройте ги сега, ако обичате — помоли я Болд.
Дорис Шотц тръгна към полуотвореното чекмедже.
Болд се бе надявал именно на това: одеялцата се намираха точно в него. В следващия момент жената коригира бройката:
— Четири без новото. Онова със снимката.
— Разбирам — рече Болд. — Значи общо пет.
— Одеялцето със снимката на Ронда го пера само на ръка.
— Добре.
Тя се разрови из чекмеджето, обърна се, погледна напрегнато Болд, а после отново се зае да брои одеялата.
— Недоумявам как не съм се сетила да ги преброя — промърмори тя, разсеяна от собственото си чувство за вина. Прерови чекмеджето за трети път.
— Само три? — попита Болд.
Жената бързо излезе от стаята. Миг по-късно се върна отново. Изглеждаше още по-бледа.
— Не е и в пералното помещение — промърмори тя.
— Колко са? — отново я попита Болд.
— Три — отвърна тя. — Но как разбрахте, че две одеялца липсват?
Десет минути по-късно Дафни и Болд застанаха край шевролета. Очите й искряха от вълнение.
— Ами кредитните карти? Те защо ти бяха? — попита тя.
— Всички ние купуваме билети, резервираме пътувания, плащаме за храната, която ядем, за продуктите, които купуваме. И все с кредитни карти. Ако животът ни е подчинен на някакъв ред, то той се вижда най-ясно в чековите ни книжки и в кредитните ни карти.
— Но Триш Уайнстейн се е намирала в супермаркета по време на отвличането — възрази Дафни.
— Хората вече плащат и за хранителните продукти с кредитни карти. Лиз също го прави понякога.
— Исусе — промърмори Дафни.
— Хората от Бюрото неволно ме наведоха на тази мисъл. Те се постараха да не ни допуснат до финансовите документи и извлечения на предишните жертви. Вече седмици наред питаме за тях. Защо им е да ги държат при себе си, ако не са открили някакъв повтарящ се модел?
— А одеялото?
— Тук извадихме късмет — скромно рече той. — Никой още не го е забелязал.
— И какво следва?
— Ще се свържем с колегите в Портланд и ще проверим дали специалната дреха, спомената в доклада, не е имала образ на детето, извезан с коприна върху нея.
— Трябва ни името на тази компания — отбеляза Дафни.
Болд кимна.
— Може да се окаже свързващото звено, което търсим от толкова време. — Той се насочи към вратата на шофьора.
— Още не сме приключили тук — заяви тя.
— Трябва да свършим още доста неща.
— Погледни зад мен — инструктира го Дафни. — Залагам месечната си заплата, че тя ни наблюдава от прозореца.
Болд се подчини.
— Ти какво, опитваш се да се изфукаш ли?
— Разбира се. Забеляза ли начина, по който тя все местеше сина си от ръка на ръка?
— Той е едно тежко малко момченце. — Забеляза погледа й и попита: — Добре де. Какво съм пропуснал?
— Само един очевидец — отвърна тя.
Болд отвори вратата на колата и извади отвътре дебелия дневник на специалния отряд. Прелисти страниците, докато стигна до материалите за семейство Шотц. През цялото време си мърмореше нещо под носа.
— Детегледачка… майката и бащата… съседката… агентка по продажби на недвижима собственост… съсед… съсед…
Тя го прекъсна.
— Джон и аз заедно разпитахме родителите. Прекарахме с тях доста време. Но не разменихме нито думичка с малкия Хенри.