Григор Гачев
Гайдите на бай Добрин
— Хмм… А госпожата тук, колега? Диагнозата ви?
— Хистероидна кататония. Доста сериозна — някой стабилен невролептик ще я повлияе още първите ден-два, но за траен ефект вероятно ще е нужно продължително лечение.
Доцентът се усмихна криво.
— Съжалявам, колега, но грешите. Напълно разбираемо за току-що завършил студент, случаят е сложен. Но диагнозата е кататонна шизофрения. Обърнете внимание на безизразното лице, на емоционалната дисоциираност…
Приклекнах до леглото на бабката, и внезапно плеснах с ръце до ухото й. Тя буквално подскочи.
— Какво правите, колега? Тук да не ви е…
— Кататонните шизофреници не реагират на звукови дразнители, уважаеми господин доцент. — Измъкнах от джоба си връзката ключове, разтворих с пръсти окото на женицата и пуснах отвисоко ключовете над него. Миг преди да ги хвана току пред лицето й, тя внезапно се присви и вдигна ръце да се предпази. — Нито на зрителни заплахи от този вид. Склонен съм да държа на диагнозата си.
Посивелите гъсти вежди на доцента подскочиха.
— Хм… По дяволите… Браво бе, момко. Кръжочник по психиатрия ли си?
— Съвсем случайно го забелязах. Шанс…
— Стига, стига. Виждам, че те бива… Тук, в последната стая, е бай Добрин. Той в момента е навън, да се поразходи. Загуба на паметта, предполагаме мозъчно сътресение. Като го докараха, първите няколко дни беше здравата объркан — не знаеше коя година сме, коя е столицата на България, гледаше всичко, все едно за пръв път го вижда. Помнеше само името си. Пък може и него да бърка, кой знае…
— Откъде е?
— Намерили са го на пътя между две родопски села. Загубил си е и документите. МВР вече трети месец издирва самоличността му, ама никаква следа. Или просто ги мързи, или се боят да действат. Нали сега с тия непрекъснати промени на власти, бесепета, седесета, не знаеш утре кой какво ще нарежда…
— Някаква идея от дрехите, или багажа му?
— Стари скъсани работни дрехи, без нищо в джобовете, и без багаж. Ръцете му са деликатни, без мазоли, надали е физически работник. А диалектът му е някакъв селски, сигурно родопски, де да знам. Просто го държим тук, докато се опомни, или МВР открият кой е. Не създава никакви ядове, приятен е. Мъкне в стаята си какви ли не боклуци, ама го търпим, може да му помагат да си припомня… Радвам се, че ще назначаваме точно теб. Как е професор Гачев?
— Благодаря, добре. — Вкиснах се моментално. Бащата така и не разбра, че ме бива и сам. Родител — какво да го правиш. Ако и тоя път се е обадил да ходатайства…
— Хем имаш протекции, хем си знаеш — такива са рядкост. Хайде сега да ти покажа как се пише отчет за дежурство…
Психиатричните клиники са интересни само по книгите и филмите. Сутрин идвах в големия комплекс на Медицинска академия, следобед си тръгвах. Понякога дежурях, и толкова.
Нещата започнаха именно на едно дежурство. Тъкмо бях привършил следобедната визитация, когато санитарят пристигна разтревожен:
— Таман бях извадил прането, докторе, и вратата на пералнята се хлопна и заклини. Не съм я чоплил, не ме наказвайте, моля ви!
— Спокойно, Методи, няма да те накажем. Защо не я понапънеш малко?
— Изотвън не може, трябва отвътре да се блъсне! Преди две години така беше заклинила пералнята в кожните, тя е същата като нашата, и майсторите цялата я разглобиха, за да я освободят. А нашата е взидана в стената, няма как! Загазихме…
Усмихнах се. Тук мозъкът ми почваше съвсем да мухлясва — време беше да го поразмърдам. Хвърлих поглед на трансформаторчето на радиото — правотоково. Изключих го от контакта и от апарата.
— Докторе бе, туй защо ти е?
— Ей сега ще избием изотвътре вратата на пералнята с него. — Взех и една солничка от масата и заслизах надолу. — И с йозе от микробиологията — би ли претичал да ги помолиш да ти дадат за малко едно?… Спокойно, не съм мръднал… Сериозно, не се шегувам. Ще видиш.
Свалих филтъра на пералнята, изсипах солта на свитата си длан, подложих я на отвора и духнах солта вътре в казана. След това оголих жичките на трансформаторчето и ги пъхнах в отвора, като внимавах да са раздалечени и да не допират метала. Поставих по ръбовете на отвора смачкано найлоново пликче, да уплътни, и прихлупих обратно филтъра. Отвъртях крана, който пълнеше пералнята, изчаках да се влеят десетина литра, колкото да покрият щръкналите в казана жички, и включих трансформаторчето. От филтъра едва капеше — чудесно.
След малко откъм стълбите се чуха стъпки. Методи държеше с два пръста йозето, и ме гледаше, все едно съм особено опасен луд:
— Докторе бе, това ли искаш? С него калта от ушите си не можеш изчопли, да ме прощаваш. Я го какво е нежно…