— Спокойно… — Петстотин милиампера, ако вярвам на надписа на трафчето. При стандартна ефективност на електролизата към шейсетина процента в разтвор със сол, излиза по около седемдесетина милимола водород и трийсет и пет кислород. Двайсетина процента за загуби през недобре уплътнената врата, водородът е доста течлив. Ако за избиването й са нужни към хиляда и двеста нютона тласък, при специфична енергия на съединяването на водорода и кислорода… Грубо идеше към петнайсетина минути. Сега само да прикрепя йозето на върха на една пръчка, че водородът ще е чак в горната част на казана. Ама пръчка в пустото мазе никъде…
— Докторе, да щеш туй? — сепна ме глас. Не бях забелязал кога бай Добрин е слязъл и се е приближил. Сините му очи ме гледаха изпитателно, и по устните му играеше лека усмивка. В ръката му имаше дълъг и дебел тел, и парченце жица.
За каквото и да ги беше донесъл, щяха да ми свършат работа. Взех ги и привързах йозето на върха на тела, с платиненото ухо нагоре. Погледнах си часовника — течеше шестнайсетата минута. Изключих трафчето, свалих си престилката, сгънах я и омотах с нея дръжката на вратата на пералнята.
— Идете двамата ей там, зад ъгъла, и чакайте. Ще има малко пуф, колкото да отвори вратата.
Бай Добрин тръгна към ъгъла и задърпа след себе си окончателно шашнатия Методи. Изчаках ги да се скрият, свих се до пералнята така, че да не съм на пътя нито на вратата на пералнята, нито на отвора на филтъра. Отхлабих капака му, изчаках водата да изтече, отворих го, издърпах пликчето и жичките на трафа, и пъхнах тела с йозето. Правилно бях предположил — имаше кривки, докато влезе в казана, нямаше да мога да прокарам запалена клечка през тях.
Гърмежът беше по-силен, отколкото очаквах — или бях недопресметнал нещо, или бях надценил загубите. Вратата се отвори рязко, завъртя се на пантите и се удари в стената така, че ако не беше престилката ми, сигурно щеше да се счупи. От филтъра пръснаха фини пръски, и от тавана се посипа прах.
Бай Добрин се увери с бърз поглед иззад ъгъла, че съм добре, и довлече Методи обратно. Той гледаше смаяно пералнята, после мен, после пак пералнята, после пак мен…
— Затвори си устата, Методи, че ще изгълташ всичкия прах. И бягай да върнеш йозето на микробиолозите. Благодари им от мое име, и не им казвай за какво сме го използвали. Хайде!
Бай Добрин ме гледаше, сякаш чакаше да кажа нещо.
— При електролиза на вода се получава смес от водород и кислород — гърмящ газ. Солта е, за да подобри проводимостта на водата. А платиненото ухо на йозето е катализатор, кара водорода и кислорода да реагират дори при стайна температура. Нещо като запалката на бомбата — обясних аз, докато се качвахме по стълбите.
— Туй де си научил, докторче? Да прайш гръмове с тоци?
— И без тоци мога. С каквото си поискам, с това ще ти направя гръм.
— Много се фалиш, докторче. С локум можеш? — Той ми даде знак да влезем в кухнята, и ми посочи полупразната кутийка локум на масата.
Внимателно извадих парченцата локум от кутийката, като остъргвах от всяко пудрата захар. Събрах я, свих листчето оризова хартия на тръбичка и насипах захарта вътре. Взех старото пробито кошче за боклук, което стоеше празно в ъгъла, и го похлупих на масата с дъното нагоре. Драснах клечка кибрит, бързо духнах захарта от тръбичката през една от дупките на кошчето, и пъхнах вътре и клечката. Чу се рязко „пак!“, и кошчето се удари в тавана.
— А ти, бай Добрине? Ще покажеш ли какво можеш? — подкачих го аз. Току-виж получа някакъв ориентир кой е и какъв е.
— Че мож. Втор месец вече нищо не прайм тука.
— Какво ти трябва?
— Ше го намерим в боклука, там сичко има. Ела след към къде… Бе, кога сенката от комина ни стигне оградата.
Отидох при кофите зад сградата дори малко предварително, от любопитство. Заварих бай Добрин да търка старателно парче счупен статив от микроскоп в квадратна тротоарна плоча.
— Огън се пали с дърво и дърво, бай Добрине. С камък и метал се секнат искри. Ама с алуминий и бетон надали, желязо и кремък ти трябват…
Пациентът не ми обърна никакво внимание. Остави парчето статив настрана, събра внимателно с листче хартия натрупалия се метален прах, и го изсипа върху парче фолио, до купчинката вече настърган. Забелязах отстрани подредени няколко хартиени пакетчета, мръсни до неразличимост какво пише на тях.
— Туй ще да стига. Сега малко ръждица. — Той отиде до оградата, подложи до нея парче вестник, и с плочата застърга по ръждивите й плоскости. След мъничко събра пълна шепа ръжда. Стри я с друг камък върху плочата на ситен прах, огледа я, и се усмихна: