— Как се викаше, докторче… Даваме ли газ?
— Даваме, даваме — усмихнах се. Какво ли ще стане?
Бай Добрин прецени на око двете купчинки, и махна мъничко от ръждата. Изсипа я при алуминиевия прах, добави по още нещо от две от мръсните хартиени пакетчета, и разбърка всичко хубаво. Домъкна две тухли, постави плочата на тях, и изсипа купчинката смес в средата й.
— Термит ли ще правиш? А магнезиева лента, да го запалиш?
Мъжът вдигна от земята последното пакетче. Беше ми смътно познато на вид, въпреки мръсотията, и когато изсипа от него жълт прашец в шепата си, се сетих — сяра. Внимателно я разбърка отгоре-отгоре в купчинката. Измъкна от джоба си кутийка кибрит, отдели една клечка, смайващо сръчно остърга главичките на другите, и много внимателно стърка и тях на прах, който размеси съвсем на повърхността на купчинката.
— Сега, докторче, гледай. Ама от по-далеч, че инак пърлаж. — Той драсна последната клечка, забоде я на върха на купчинката и бързо се дръпна назад.
Купчинката изсъска рязко, и от върха й се вдигна фосфорен дим. Секунда по-късно усетих задушлива миризма на сяра. Отстъпих две-три крачки назад. В момента, в който спрях, през облака дим нещо просветна вишневочервено, и за секунда премина през жълто в ослепително бяло. Лъхна ме такава топлина, че усетих как косъмчетата на веждите ми се гърчат и пърлят.
Наложи се да изчакаме към петнайсетина минути, преди да можем да се приближим. Димът обаче се разсея почти веднага, и отдалече картинката се виждаше чудесно. Самоделната смес на бай Добрин беше прогорила широк отвор в плочата, и разтопеният като масло бетон беше остъклил върху настилката отдолу петно с диаметър около половин метър.
— Мамка му!… Разтопен бетон да попие в бетон — това са над четири хиляди градуса!… Бай Добрине, как сметна толкова точно съотношението? А тоя номер с трислойната запалка непременно ще го запомня, разкошен е!
Бай Добрин ме гледаше добродушно, и леко иронично.
— И какво добави за катализатор? Не можах да различа какво пишеше на пакетчетата. Калиев перманганат, вероятно, заради мангана? И какво още?
— Дреболии, докторче. Да се прибираме, че стъмва.
В кабинета на дежурния лекар седеше отскорошната гордост на клиниката — чудото на българската компютърна индустрия, Правец-16. Беше си седял два месеца в кашона, докато не постъпих на работа, и не го видях. Сега денем на него се пишеха отчети, протоколи и статии, а вечер дежурните лекари щастливо се развличаха с игри, и ми благодаряха. Бях твърдо решил тая вечер да взема деветнайстото ниво на „Арканоид“.
— Влез, бай Добрине… Я кажи, химик ли си по професия? Или металург? Или монтажник? — Надали, с тия деликатни ръце, ама все пак предположения.
— Не ще да съм… Докторче, май те бива по тия работи, как ги казваха, не мога да се сетя… Като с водорода и кислорода, и после със захарта.
— Химия? Химичните съединения и реакции?
— Май да. Специално ли си ги учил?
— Не. Просто… мисля. Съобразявам какво ще стане, и си правя сметка. Тия неща ги знае всеки, ама не всеки се замисля.
— А с друго? Гледах те оня ден, оправи на доцента колата за едно ядене време. Откак съм тук, не е мръдвала — тръгна я. Пък досега трима майстори идваха, с дни се мъчиха, никой нищо не направи… И за кръстословици всеки тебе пита. И как точно става избухването на свръхновите знаеш — чух те преди две седмици да го обясняваш на оная мома от счетоводството, дето ти се лепеше. И на Петрова фикуса съживи, с оная смеска от лабораторията, микроторове ли беше?… Не съм видел нещо да го не знаеш и можеш. Бая ще да си умен.
— Не съм аз умен, бай Добрине. Другите са глупави… Не ме гледай така иронично. Всичките тези неща и те ги знаят, или поне повечето, ама не се сещат да мислят, и да ги съобразяват… — Пуснах играта, и заотбивах топчето.
Очите на бай Добрин искряха.
— И с тая маймунария тук ли си толкоз добър? — Той потупа компютъра.
— Недей да го тупаш силно, деликатно нещо е… Предполагам. Бях председател на студентския клуб „Компютър“, заемал съм челни места по национални компютърни олимпиади… Съветваха ме да съм се хванел с компютри, щял съм да изкарвам бая повече. Ама аз реших да ги зарежа, заради медицината. Няма как две дини под една мишница.
— А мож ли ми обясни тогаз те това? Някъде вътре там нещо удря топчето, и пуска разни работи, а ти го гледаш тук осветено някак?
— Не. Нищо от това, дето го виждаш, не съществува. Компютърът смята как точно ще хвърчат изстрелите, как ще отскачат топките, и кога на коя тухла й е ред вече да се счупи. И рисува на екрана какво кога се получава според тези сметки.