— Това е първата гайда. Позна ли я?
— Тази, дето я сметнахме накрая! — Рисунката беше просто великолепна, някакъв странен хибрид между реалистично изображение и схема, с минимум детайли, и с обозначени върху по-предните неща къде и как се свързват тези отзад. — Художник ли си?
Бай Добрин задраска първия знак на листа, без да обърне внимание на въпроса ми.
— Точно така. Нея вече я имаме. А сега ето ти втората… — Той придърпа нов лист.
Описвах схемите на компютъра като бесен, и нямах търпение да разбера какъв е тоя газово-флуиден табернакулум, и за какво служи в очите на пациента ми. Някъде към седемдесетата „гайда“ на вратата се позвъни — беше дошла сутринта, и колегите ми идваха на работа.
— След седмица пак съм дежурен, бай Добрине. Тогава ще довършим.
Възрастният мъж само сви рамене.
На следващото дежурство довършихме програмата, и на сутринта имахме точен резултат какво ще се получи. Последователност, дълга малко над седемнайсет хиляди такта, през които всяка от сто деветдесет и седемте изходни дупки има определен ритъм. Бях почти задръстил харддиска с описанието й.
— Кажи ми сега, бай Добрине, за какво ти е това? Не се притеснявай, ще те разбера. — Или поне ще те диагнозирам най-сетне, помислих си.
— Това е само половината работа, докторче. Другата половина е да се просвири, наистина.
— Да се направят сто и две гайди, и да се вържат заедно? И за какво ти е все пак?
Бай Добрин отново ме изгледа добродушно, и леко иронично.
— Тука съм да ми помогнеш да стана който съм бил преди, нали?
— Точно така. — Личностна дисоциация? Множествена личност?…
— Ще стана който съм бил преди, когато успея да просвиря това. Ще се върна при познатите ми неща, хора, всичко.
— Добре, ще ти помогна. Но как да вържем толкова гайди? — Хистероидна амнезия? И ритуал, който да отключва връщането на паметта?
— Нема как с гайди. Требва всичките дупки да са на един ред, от първата до последната, наравно една от друга, и реда да е малко по-къс от моя разтег. И цялото, на дължина, ширина и висина да е не повече от дължината на реда с дупките. И още нещо има, ама аз ще го направя.
— А защо ти е все пак, ще ми кажеш ли?… Иначе няма да го направя. Няма да ми е интересно.
Бай Добрин се поколеба малко.
— Накрая. Става ли?
— А как ще направим това чудо?
— Твоя работа, докторче. Ти си оттук, ти ги разбираш тея щуротии и маймунарии.
— Това, бай Добрине, се нарича киномашина. Тя по принцип е за друго, ама ние ще я използваме за наши цели. Виждаш ли лентата между двете ролки? В нея са пробити десет реда дупчици, според когато духа или не духа от първите десет дупки на гайдите ти. Като се завъртят ролките, ако от едната страна на лентата духа постоянно, от другата ще излиза въздух точно като от десетте дупки.
Бай Добрин огледа киномашината и поклати глава:
— Само десет нема да стигнат. Требе сичките.
— Ако удължим въртелите, и вместо по една ролка им сложим по двайсет една до друга, ще имаме място за всичките дупки. Въздухът ще влиза от дупките в лентите в раздалечаващи се тръбички, и техните дупки вече ще са на равни разстояния, малко под един твой разтег. Взел съм от старите складове на кинематографията осветени ленти — на нас ще свършат работа. И съм приспособил перфоратор за перфоленти, да пробива кинолентата. За две седмици ще направи последователностите, които сметнахме. През това време ще направим и тръбичките, и ще сме готови.
Бай Добрин огледа критично схемата.
— Тия ролки ще требе много гладко да се въртят, да не бързат или бавят. И да не е много бърже, а и много бавно не е хубаво.
— Ще ги върти мотор от бензинов трион. Пак той ще върти и компресора за въздуха. Ще има достатъчно гориво за дни работа, и ще му сложа регулатор за точната скорост. — Доцентът беше не по-малко любопитен от мен какво ще стане, и беше пуснал връзките си в снабдяването на Медицинска академия. — След две седмици ще го имаш готово.
— Ще съм ти благодарен от сърце, докторче — усмихна се бай Добрин. — Ще се оправя още същия ден. Помни ми думата.
Имаше няколко непредвидени сбоя в работата — грубо направеният перфоратор често заяждаше, и късаше лентата или се чупеше. След месец обаче всичко беше готово. Монтирана върху скована от дъски платформа, странната машина стоеше зад клиниката, и бай Добрин я оглеждаше и клатеше одобрително глава. Монтира пред отворите на тръбичките метална лайсна, отряза я да е дълга точно колкото тях, и обяви нещото за готово.
— Кога ще свирим, бай Добрине? — подкачих го аз.
— Следобеда. Ама първо да идем извън града. Не бива тук.