— И камион ли да търся, да ни прекарва? Ох, човече, човече…
— Кротко, докторче, нема да ни требе нищо. Ела след следобедната визитация, ще видиш.
Когато слязох долу, бай Добрин се въртеше безпомощно около машината.
— Как се пуща туй нещо? — Беше облякъл някакви вехти парцали, може би някога били работен комбинезон.
— С тази връв. Дръпваш я, двигателят пали.
— Така?… Имаш ли по тебе некакви по-големи железа? Над връзка ключове?
Кимнах отрицателно.
— Хубаво. Дигай се при мене.
Бръмченето на мотора заглушаваше тихичкото свистене на въздуха през дупчиците в лентите. Бай Добрин взе от металната рама голяма топка уплътнителна смола, сигурно извадена също от някоя кофа, и започна да къса от нея парченца и да запушва някои от дупките. След това измъкна от джоба си найлоново пликче, в което имаше топка от нещо като червеникав пластелин. Намаза с него лайсната пред тръбичките.
— Какво правиш, бай Добрине?
— Тръгваме. Дръж се! — В ръката му се появи парче фаянсова плочка, той драсна с него по намазаната лайсна, и тя внезапно пламна с лилав пламък. Бай Добрин прекара пръсти по дупчиците като опитен пианист, и пламъкът се изравни като подрязан, след това по него запробягваха бързо ситни вълнички, почти като мержелеене. Внезапно усетих как се издигаме и поемаме към оградата. Възрастният мъж бързо прекара ръце по дупчиците, две по-големи вълни пламък пробягаха от краищата към средата на лайсната, машината набра височина и излетя над улицата. Огледах се изплашено — светът наоколо се кривеше, все едно го гледаш през вода.
— К-какво става?! Бай Добрине?! Какво е това?!
— Отиваме да се оправя, докторче. Дръж се яко, че понявгаш друса.
— Целият град ще ни види!
— Нема как, не се видим. Дръж се!
Машината бързо летеше на двайсетина метра височина. Понякога рязко се раздрусваше — нямам представа от какво. Скоро София остана зад гърба ни. Насочвахме се на югоизток, над Лозенската планина.
— Требе да минем до Родопите първо. Да свършим нещо — поясни бай Добрин, докато пръстите му играеха и местеха запушалките от смола от една дупка на друга.
— Господи… Това лети!
— Не лети. Не знам думата. Мести се? Пътува?…
Въпреки че пейзажът се точеше под нас със смайваща бързина, не усещах никакъв вятър. До не повече от петнайсетина минути Рила остана вдясно, и под нас се занизаха Родопите. Скоро загубих представа точно къде сме. На едно място бай Добрин намали скоростта и спусна машината на земята, в средата на дълбока долчинка. Прекара ръка между тръбичките и лилавия пламък, и той угасна.
— Тука сме. Мож ли ми помогна да дигна нещо? — Той слезе от платформата и бързо заразхвърля купчинката камъни близо до нея. Скоро изпод тях се показа нещо… странно. Беше продълговато, правоъгълно, дълго малко над метър и половина, и широко и високо по трийсетина сантиметра. Не приличаше нито на каменно, нито на метално — напомняше ми на твърдосплавна пластина от синтеруван метален карбид. Почти през средата му минаваше груба цепнатина, очевидно спукване.
— Внимавай, бая тежи…
Двамата заедно вдигнахме нещото на платформата. Едва тогава забелязах, че по единия му ръб, по цялата дължина, има редица дупчици. Цепнатината минаваше през две от тях. Възможно ли е това да беше… прототипът на щуротията до мен?! Кой го беше построил? Как? И как, по дяволите, правеше това… местене?!
Изпод нещото се показа пакет, увит в метално фолио, или може би фолирана пластмаса. Бай Добрин го разви и измъкна някаква странна дреха, също като от метално фолио. С две движения смъкна старите парцали — оказа се под тях гол — и навлече дрехата. Беше му точно по мярка.
— Чакай ме малко, докторче, трябва да върна тия…
Той взе парцалите и бързо закрачи нагоре по склона. В момента, в който го прехвърли, аз хукнах след него. Отвъд хълма обаче имаше само полузапустял бостан, с щръкнало сред него плашило, останало без дрехи. Бай Добрин стоеше до него, и старателно му закачаше старите си дрехи.
Върнахме се при платформата заедно. Той обиколи с поглед долчинката и ми кимна:
— Оттука ще е.
— Какво?
— Връщането. При нещата, хората и местата, които знам.
— Бай Добрине… Ти откъде си?
— От… някъде. Прощавай ме, докторче. Не го знаеш.
— Паралелна вселена? Бъдещето?… Обеща, че ще ми кажеш!
Продълговатото лице на бай Добрин беше много сериозно, и малко тъжно.
— Прощавай ме, докторче. Обещах, ама те излъгах. Не мога да ти кажа. Хем не бива, хем не мож го разбра лесно, много и много требе да говоря.
— Добре де… Не бива, ама си ми обещал — излъжи пък онези, дето не бива зарад тях!… Или поне по средата някак — така е най-справедливо. Нали? Откъдето и да си дошъл, без мен нямаше да се върнеш обратно. Заслужавам да знам.