Бай Добрин седя известно време, опрял глава на свитите си ръце. След това ме погледна в очите.
— Докторче, ако имаш една такава машина, да може да пътува не само от София до Родопите, ами и от сега до преди десет години, и обратно, що ще я прайш?
— Машина на времето?… — Замислих се. — Де да знам. Сигурно ще оправям историята.
Спътникът ми стана, превъртя ролките малко напред, отпуши някои тръбички и запуши други, и отново намаза и запали лайсната. Лилавият пламък сега пулсираше, и по него пробягваха къдрави вълнички, в които мъжът до мен внимателно се вглеждаше.
— И как ще я оправиш?
— Амиии… Сигурно щях да спася „Титаник“, примерно. Щях да ги предупредя да не се блъснат в айсберга. Да спася над хиляда души.
Бай Добрин прекара пръсти по дупките и се вгледа внимателно в лилавите вълнички.
— А знаеш ли, че заради потъването на „Титаник“ са приети правила, които са спасили живота на стотици хиляди хора? И че ако спасиш тези над хиляда, ще загинат над сто хиляди, докато се приемат пак такива правила? — Селският му диалект внезапно беше изчезнал някъде.
— Амиии… Де да знам. Може би щях да ида и да убия Хитлер. Или Сталин. Или и двамата. Щях да спася десетки милиони.
— А така пък двестатина години по-късно щяха да загинат седем милиар… — Той се сепна. — Можеше да загинат, де.
— Глупости! — Стресът от смайването и летенето преминаваше в гняв. — Какво искаш да кажеш — че всичко свястно в историята ни не го правим ние, ами някой друг заради нас?
— Не. Просто помагаме в ключови моменти…
— Кои сте вие, дето помагате? — Усетих се, че няма да ми отговори. — И в кои ключови моменти, ако мога да знам? Само ми мотаеш главата.
Бай Добрин ме измери с познатия ми добродушен, и този път леко тъжен поглед:
— Докторче, питал ли си се как така толкова пъти големите злини са се разминавали съвсем на косъм! Всеки път.
— Кои големи злини?
— Ами, примерно когато Хитлер се опитва да плени датската тежка вода. — Той отново се загледа в лилавите пламъчета. — Не е успял за само час. Ако беше, щеше през 1942 да има атомна бомба, и да завладее света. Знаеш ли накъде щеше да тръгне тогава историята?
— Не…
— А и без нея, ако беше превзел Сталинград, щеше да сломи Съюза, преди Щатите да му обявят война. И пак да победи света. Пак не успя на косъм… Как, пак тогава, американски самолети случайно свалиха точно самолета на Ямамото — адмиралът, който иначе щеше да разгроми Щатите… Дори с „Титаник“ потъват над хиляда души заради недостатъчно лодки, но пък всички, побрали се в лодките, са спасени, почти като по чудо. Мислиш ли, че всичко това става от себе си, ей така?
— Че защо не?
— Че преди двеста години, когато се решава дали Съединените щати, бъдещият господар на света цял един век, да са свободна държава, или империална колония, натежава само един глас? И той, понеже един от най-големите поддръжници на колонията за една нощ си сменя мнението, и произнася такава пламенна реч, че убеждава и десетки други?… Че през седемдесетте при тревога един съветски генерал, напреки на всички доказателства от радари и прочее, заявява, че Щатите не нападат Съюза, и спира изстрелването на ракетите — и чак после се оказва, че е бил прав? Колко дълга и точна последователност от събития е била нужна, за да стане Ганди привърженик на мирното действие, а не на насилието? И още ум ти не побира колко други пъти, дето не знаеш… Хиляди години. Непрекъснато. Всеки път, когато човечеството е заставало на ръба, случайно нещата все тръгват накъдето трябва. Питал ли си се защо? Ти, дето уж мислиш над това, което знаеш?
— Хм…
— Повече нямам как да ти кажа, докторче. Прощавай. Сега сполай ти. Иди ей там горе на хълма, и не гледай насам за малко.
— Благодаря ти, бай Добрине! — Прегърнах го силно. Той в първия момент се сепна, след това ми отговори със същото.
… Когато вдигнах очи, долчинката беше празна. Все едно никога в нея не беше имало никой.
Бай Добрин направи всичко възможно, за да скрие какъв е, откъде е и как се пътува натам и обратно. Да не ми даде достатъчно, за да разбера. Само че може и да не е успял.
Листовете с рисунките на гайдите му, естествено, изчезнаха заедно с него. Компютъра намерихме чак на следващия ден, хвърлен от четвъртия етаж долу зад сградата. Доцентът щеше да се скъса от ядове. Не знам дали повече заради компютъра, или защото не разбра какво е станало с бай Добрин и машината — казах му, че не съм разбрал кога и как е изчезнал. Сигурно и досега се чуди как възрастният мъж я е отмъкнал цялата.