П. Г. Удхаус
Галахад в Бландингс
Първа глава
1.
Първият от двамата обитатели на килия в най-популярния нюйоркски полицейски участък, който изплува, макар и не стопроцентово, от въздействието на почерпката, натикала го в кафеза, беше високият слаб младеж на име Типтън Плимсол. Другият — Уилфред Олсоп, крехък и дребен като поета Шели, още похъркваше безотговорно.
След възвръщането на живота във вцепенените крайници Типтън поседя известно време, стиснал здраво глава с ръце, за да предотврати раздялата и с родната шия. Беше на светлинни години от върховата си форма и би продал родната си баба за буца лед, о която да опре морно чело, но все пак намери сили да извлече частична утеха от мисълта, че ако не друго, то поне годеницата му Вероника, единствена и любима щерка на полковник и лейди Хърмайъни Уедж от Рътланд Гейт в Лондон, се намираше на пет хиляди километра от нюйоркския полицейски участък и никога нямаше да научи за подвизите му през тази чудна лятна нощ. Обмисляше и близкото минало, като се мъчеше да сглоби поне контурите на събитията, довели до трагедията. И действително много малко по много малко започваха неохотно да изплуват от мътната саламура на небитието.
Купонът в ателието в Гринич Вилидж… Доста приятен купон, със скулптори-кубисти, авангардни драматурзи и прочее интересна местна фауна, щъкаща наоколо и отдаваща се безразборно на бохемски наслади. Същата сутрин Нюйоркската борса за ценни книжа бе отбелязала със сълзи на очи поредния от сривовете, които периодично вкисват настроението на борсите за ценни книжа, но това по никакъв начин не се отрази на време прекарването на населението около нюйоркския площад Вашингтон, където царува интелектът, а колебанията на капиталовия пазар не предизвикват дори бегло повдигане на вежда. Без да се трогнат от новината във вечерните вестници, че акциите на „Обединени сирена“ при затварянето на борсата са се сринали с двайсет пункта, а на „Консолидирани хамбургери“ — с петнайсет, участниците в гуляя, които, тук му е мястото да го кажем, не биха различили акция от пощенска картичка, вдигаха врява до небесата и се веселяха всеотдайно, включително и дори начело с Типтън. Голямото богатство, което наскоро бе наследил от покойния си чичо, бе вложено в акциите на „Универсални магазини Типтън“, които никога не помръдваха с повече от пункт-два, без значение какви финансови трусове трещяха околовръст.
Както си стоеше в ъгъла на ателието в Гринич Вилидж, вниманието му по едно време бе привлечено от ситен младеж, който блъскаше по клавишите на пианото с умение, заслужаващо похвала. Поднесе поздравите си на дребосъка. Дочу: „О, страшно ви благодаря“, което тутакси демаскира английския произход на пианиста. Последва побратимяване. Размяна на имената. Бързо и учудено трепване от страна на дребосъка. Плимсол ли каза? Да не си Типтън Плимсол? Ами да. Годеникът на Вероника Уедж? Точно така. Познаваш ли я? Че тя ми е братовчедка. Каква ти е? Братовчедка. Ти си братовчед на Ви? От дълги години. Е, ако и това не си струва да се полее!
Така бе започнало всичко. В хода на разговора се изясни, че поради обстоятелствата Уилфред Олсоп е доста паднал духом, а когато един мъж със здрав разум срещне паднал духом другар, особено ако е свързан кръвно с любимото момиче, той не пести усилия, нито разноски да разсее депресията и да възкреси руменината по бузките му. Едно шише повлече след себе си друго, уроците, засукани с майчиното мляко, бяха щастливо забравени и ето ги сега тук зад решетките.
Типтън къткаше пулсиращата си глава вече четвърт час и тъкмо се увери чрез деликатен експеримент, че няма да избухне като мощен снаряд, както се беше опасявал по едно време, когато откъм гърба му прозвуча глух стон, който го накара да се обърне. Уилфред Олсоп тъкмо сядаше на нара, лицето му бе бледо, погледът изцъклен, а косата — разчорлена. Приличаше на поета Шели след типична нощ в компанията на лорд Байрон.
— Къде сме? — едва доловимо прошепна той. — Това да не е кафез?
— Позна, Уили. Тук ги наричат пандели, но смисълът се покрива. Как е момчето?
— Кое момче?
— Ти.
— Аз ли? Умирам.
— Ами, умираш.
— Умирам — настоя троснато Уили. Човек е в правото си да знае умира ли, или не. — А преди да се помина, има нещо, което искам да ми обещаеш, че ще направиш вместо мен. Предполагам, че щом си сгоден за Ви, си посещавал замъка Бландингс.
— Естествено. Нали там се запознахме.
— А случайно, докато си бил там, да си попадал на момиче на име Моника Симънс?
— Името не ми говори нищо. Коя е тя?
— Грижи се майчински за Императрицата на Бландингс, свинята на чичо Кларънс.