— Да? — рече Сам.
— Господин Багшот?
— Да.
— Казвам се Трипуд.
— О, така ли?
— Галахад Трипуд.
Името докосна някаква струнка в паметта на Сам. Покойният Бъркли Багшот често го беше споменавал, когато се отдаваше на възпоменания. Разговорите за приятелите му от добрите стари времена неизменно опираха до Гали.
— О, нима? — ухили се широко той на свой ред. — Чувал съм баща ми да говори за вас.
— Значи все пак си синът на стария Боко? Така си и мислех.
— Били сте големи приятели, ако не се лъжа.
— Неразделни.
— Предполагам, затова ме е кръстил Галахад.
— Да, прекрасна идея. Искаше да ти стана кръстник, но реши, че няма да е безопасно за теб. Щял си да започнеш живота си с прекалено голям хендикап.
— Много мило, че ме навестихте. Как открихте адреса ми?
— Даде ми го Санди Календър, когато тази сутрин тръгвах от замъка Бландингс.
— О? — Сам сухо преглътна. — Значи познавате Санди?
— От доста време. Запознахме се във Вашингтон, където работеше за Чет Типтън, мой добър приятел. Той, клетият, предаде Богу дух, та тя дойде в Лондон да си търси работа. Срещнах я случайно, когато сестра ми Хърмайъни наемаше секретарка за брат ми Кларънс, та я препоръчах и я назначиха. Тази сутрин, като тръгвах, ми връчи този пакет за теб. Видях името ти, инициалите С. Г. ми се сториха многозначителни и реших да го донеса лично в случай, че си човекът, за който те смятах, ако схващаш мисълта ми. Не знам колко на колко би дал един букмейкър да се окажеш синът на Боко, но реших, че си струва да проверя, и сляпата ми догадка се оказа правилна.
— Разбирам. Ъъъ, как е Санди?
— Физически пърха, душевно — недотам. Има вид на човек, погълнат от мрачни мисли, като например развален годеж или нещо подобно. Прав ли съм в предположението си, че този пакет съдържа писмата ти?
Сам унило кимна.
— Така и очаквах. Каза ми, че ти ги връща.
Окото зад монокъла на Гали преливаше от бащинско съчувствие. Подобно на ред други хора, и той веднага хареса сина на човека, с когото толкова често бе слушал среднощния звън на часовниците, и копнееше да направи нещо, за да разтуши мъката му. Годините на членство в клуб „Пеликан“, където някой постоянно имаше главоболия с кредитори, букмейкъри и жени, го бяха научили колко е утешаващо да разкажеш тъжната си история на съчувстващ слушател.
— Ще бъде ли — започна той — много нахално от моя страна да те попитам какво причини срива между теб и младата Санди при положение, че съм стар приятел на баща ти и е много вероятно да съм те дундуркал на коляно като бебе?
— Не, в никакъв случай. Но това е дълга история.
— Разполагам с предостатъчно време. Имам среща с брат ми в хотел „Барибо“, но той е на две крачки оттук и Кларънс няма да има нищо против да почака. Мога ли да вляза?
— Да. Искате ли нещо за пиене?
— Ако имаш капка уиски.
— Единственото, което имам.
— Отлично. Но се опасявам, че прекъснах работата ти.
— А, няма нищо. Просто пиша разказ за едно котенце и бях засякъл, когато дойдохте. Какво мога да накарам да прави едно котенце?
— Да си гони опашката?
— А след това? Трябва ми силна сюжетна линия и няколко положения, които да накарат абонатите на „Лигавчета и гащеризончета“ да се ококорят.
— Каква е целта ти, да забавляваш малките негодници, или да им изкараш ангелите?
— И двете. Не съм придирчив.
— Опасявам се, че не мога да ти помогна.
— Тогава се подкрепете — гостоприемно каза Сам и остави до него бутилка, чаша и сифон.
2.
Гали отпи възраждаща глътка. Освежен, запали цигара.
— „Лигавчета и гащеризончета“ — замислено произнесе той. — Познавам човека, който навремето издаваше този влиятелен вестник. Монти Бодкин. Познаваш ли го?
— Виждал съм го в „Търтеите“.
— Значи членуваш в „Търтеите“?
Сам изпусна къс, горчив смях.
— Дали членувам в „Търтеите“! Да, господин Трипуд.
— Наричай ме Гали.
— Мога ли?
— Разбира се. Всички ми викат така. Та казваше, че…
— Да, Гали, членувам в клуб „Търтеите“. Ако не членувах, ние със Санди нямаше да се скараме.
— Искала е да напуснеш?
— Не, не. Но най-добре ще е да започна от начало.
— Идеята звучи отлично.
Сам се замисли, за да подреди спомените си. Извади втора чаша и си сипа уиски със сода. То стимулира речта му.
— Е, първото нещо, което стана, беше, че бях доста откровен за очилата й.
— Не те разбирам.
— Ами това отприщи неприятностите. Даде на разговора лош тон. Още ли носи проклетите очила?