— Велики Боже! Галахад!
— От плът и кръв. Не ме ли очакваше?
— Ъ? О, да, разбира се, да. Изглеждаш много добре.
— И ти, Кларънс. Пътешествието те е пооживило.
— Обядвал ли си?
— Какво, да обядвам за своя сметка, когато ти нямаш търпение да ме натъпчеш за твоя? Никога — увери го Гали. — Хайде да влезем и докато се подкрепяме преди дългото пътуване до дома, ти ще ми разправиш за американските си премеждия — кои мюзикли си посетил, от кои барове са те изхвърлили и тъй нататък, а аз ще те осведомя за последните новини от Бландингс.
Доста голям брой познати, повечето от които изглеждаха като хора, усилено издирвани от полицията, спираха Гали, докато минаваше през грил бара, и той отдели време и внимание на всички. Тъй че мина доста време, преди двамата с лорд Емсуърт да седнат на масата си, да си поръчат писията и да подхванат нишките на прекъснатия разговор.
Гали заговори пръв.
— Е, Кларънс, как ти се видя Америка?
— Необикновена страна. Но ти я познаваш добре.
— О, да, навремето непрекъснато отскачах до там. Значи ти се видя необикновена?
— Крайно. Чай в торбички.
— Моля?
— Там сервират чая в малки торбички.
— Вярно. Спомням си.
— А когато си поръчаш варено яйце, ти го носят размачкано в чаша.
— Не ти ли хареса?
— Никак.
— Ами тогава най-добре да не си поръчваш варени яйца.
— Вярно — съгласи се лорд Емсуърт, който не се беше сетил за това.
— Макар че, както са тръгнали нещата там, ще е чудо, ако скоро изобщо ще можеш да си поръчваш варено яйце.
— Ъ?
— Не прочете ли във вестниците за краха на американската борса за ценни книжа?
— Не съм чел никакви вестници, докато бях в Ню Йорк. Всяка сутрин ми оставяха по един пред вратата, но аз не го четях. Имало е крах на борсата?
— И то какъв! Хората масово са скачали от прозорците. Това е то Америка. Днес си милионер, утре продаваш ябълки.
— Ябълки?
— Да.
— Защо ябълки?
— А защо не?
— Прав си. Смяташ ли, че съпругът на Констанс… забравих му името… продава ябълки?
— Едва ли. Каза, че парите му са вложени в държавни ценни книжа. Между другото, как мина сватбата? Изпрати ли Кони?
— Да, да. Прекарват медения си месец в Кейп Код — това е име на някакъв град.
— Знам го отлично. Кейп Код, Забранения град. Но нещо в очите ти ми подсказва, че не ти се говори за Кони и новобрачието й, а искаш да те въведа в последните новости за Бландингс. Чакай да помисля. Е, първото нещо, което ще искаш да чуеш, е как се е справила Императрицата в твое отсъствие. Ще се зарадваш като ти кажа, че пращи от здраве и нейните приятели и доброжелатели не биха могли да желаят нещо повече. Розови бузки и искрящи очички. Под ръководството на Моника Симънс е разцъфнала като пролетен минзухар. Ще ти е драго да я видиш.
— Да, да, наистина. И е прекрасно, като си помисля, че Констанс няма да е там да гледа неодобрително и да издава особени звуци с езика си всеки път, когато тръгна към кочината. Нямаш представа как бързам да заживея в Бландингс без… е, разбира се, никой не обича Констанс повече от мен, но…
— Разбирам те, Кларънс. Няма защо да се оправдаваш. И двамата знаем, че Кони си е ненадмината напаст Божия.
— Не че бих се изразил така.
— Аз пък бих.
— Но е много властна.
— Тиранична е думата.
— Странно, че всичките ни сестри са такива.
— Винаги съм твърдял, че е грешка да имаш сестри. Трябваше да се обявим срещу тях от самото начало.
— Констанс… Дора… Джулия… Хърмайъни… Как са ме потискали! Все не ме оставят на мира. Винаги искат да върша нещо, все повтарят, че трябва да съм на висотата на положението си.
— Това е, защото си глава на семейството. Ние по-младите синове избягваме тази участ.
— Хърмайъни, разбира се, е най-лошата от всички, но за щастие рядко се мярка в Бландингс, докато Констанс все там висеше. Никога не си присъствал на ежегодно училищно празненство, нали, Галахад?