— Напълно.
— Странно. Преди двайсет години се правеха залагания, че ще се ожениш за нея.
— Не може да бъде!
— Така твърди слухът.
— Недопустимо е да се мисли, че бих направил подобно нещо.
— Казваш го сега, но сам си даваш сметка за паметта си. Откъде знаеш, че не си я ухажвал страстно, не си й изпращал цветя, не си писал в лексикона й, не си стискал ръката й в зимната градина по време на някой танц… Не — отсече Гали след кратък размисъл, — съмнявам се, че дори в разцвета си би стигнал дотам. Във всеки случай това е Дафни Уинкуърт и когато стигнем в Бландингс, ще я завариш там.
— Какво!
— Заедно със сина й Хъксли. Хърмайъни ги покани.
— Велики Боже!
— Опасявах се, че това ще те разстрои, но с прискърбие ти съобщавам, че това не е всичко. Най-лошото предстои.
Гали замълча. Много обичаше по-големия си брат и мразеше да го разстройва, а това, което се канеше да му каже, щеше да накара очите му да изхвръкнат от орбитите си, а сресаните му къдри, ако двайсетината косъма на главата му можеха да се нарекат така, да се разчорлят и всеки косъм да се изправи на нокти като игла на раздразнен таралеж. Сърцето му се късаше, но трябваше да му го каже. Не можеше да допусне клетникът да пристигне в Бландингс непредупреден.
— Кларънс, дръж се за стола, защото те очаква тежък удар. Дали Хърмайъни е поканила достопочтената Дафни Уинкуърт в Бландингс, защото са стари приятелки? Не. Или защото се наслаждава на компанията на малкия Хъксли Уинкуърт? Не. Тогава защо, ще запиташ ти. Ще ти кажа защо. Защото си спомня този ваш стар роман и се надява той да пламне отново. Имай предвид, че не съм съвсем сигурен във фактите и може би напразно те разбунвам, но от нещо, което се изплъзна от Егбърт, когато разговаряхме снощи, останах с недвусмисленото впечатление, че Хърмайъни е намислила да те ожени още през този сезон.
— Какво!
— А доколкото разбрах, Дафни е изцяло „за“. Смята, че малкият Хъксли има нужда от баща.
Лорд Емсуърт се отпусна на стола като Добрия старец от старомодна мелодрама, когато злодеят закрива ипотеката на фермата, оставена му от прадедите. По ъгловатото му лице нямаше много плът, но по наличната плъзнаха мравки.
Познаваше Хърмайъни. Сестра му Констанс винаги успяваше да го управлява и да му налага да върши неща, срещу които се бунтуваше цялата му природа, като например носене на цилиндър и колосана яка на училищно празненство, но Хърмайъни притежаваше два пъти повече решимост и целенасоченост от Констанс. Ако Галахад беше прав, опасността, която надвисваше, беше катастрофална и техниката му на гмуркащ се паток щеше да е нужна както никога досега. Но дали неуловимостта на гмуркащия се паток ще се окаже достатъчна, за да го спаси от страшна участ?
— Не можеш да си сигурен, Галахад — бе единственото, което успя да промълви през пресъхнали устни.
— Казах ти, че не съм, но ми се стори, че мога да разтълкувам забележките на Егбърт по един-единствен начин, и настоятелно те моля, старче, да бъдеш нащрек и да си отваряш зъркелите. Само несекваща бдителност може да ти отърве кожата. Не се оставяй да те сгащи сам в розовата градина или на терасата при лунна светлина. Ако започне да говори за доброто старо време, тутакси сменяй темата. В никакъв случай не гали малкия Хъксли по главичката и не го води по разходки. И най-вече внимавай да не те накара да й четеш след вечеря откъси от „Индийска любовна лирика“. Съветът, който бих дал на всеки младеж, навлизащ в живота, а това включва и теб, е да бяга от „Индийска любовна лирика“ като от змия. Спомням си клетия Пухчо Бенгър, мой голям приятел от пеликанските ми дни, който попадна в зъбите на капана само защото в пристъп на небрежност допусна едно момиче да го накара да й прочете „Бледите ръце, що обичах край Шалимар“. А самият аз… А — прекъсна се Гали, като видя сервитьора да приближава до масата им, — ето го и кафето. Кларънс, вероятно ще имаш нужда от капка бренди в твоето.
Четвърта глава
1.
Беше малко след два часа, когато Гали помогна на още втрещения лорд Емсуърт да се настани в колата, нагласи краката му, които имаха неизменната тенденция да се държат като пипала на октопод, когато влизаше в превозно средство, и двамата поеха по пътя за дома, като Гали с лекота се промъкваше през задръстеното движение. В пет часа Бийч, компетентно подпомогнат от двама лакеи, сервира чая в кехлибарената гостна на замъка Бландингс и компанията, очакваща завръщането на скитника, се настани да се подкрепи телом и духом с хляб и масло, сандвичи с краставички и кейк. Лейди Хърмайъни Уедж председателстваше церемонията с чайник в ръка. Полковник Егбърт Уедж стоеше прав, опрял плешките си на полицата над камината. Достопочтената Дафни Уинкуърт седеше с изпънат гръбнак на твърде неудобен на вид стол, а синът й Хъксли бе кацнал на ръба на столчето за крака, намиращо се най-близо до масичката с храната. Уилфред Олсоп не присъстваше. Правеше всичко възможно да избягва обществото на достопочтената Дафни. Както Гали беше отбелязал, индивидуалността й беше забележителна. Беше такава още на младини, а множеството години, прекарани в ръководенето на девическо училище, бяха засилили интензивността й и й придаваха властен вид, способен да не сплаши единствено безумно храбрите. От мисълта, че само след няколко седмици ще стане неин служител, непрекъснато намиращ се под окото й, на Уилфред неизменно му се завиваше свят.