— Само това правеше — продължи полковник Уедж, за да доизясни мисълта си в случай, че бе останала неразбрана. — Сумтеше. Помниш ли какво ти казах, старо? „Старо — казах ти аз, — трябва да погледнем истината в очите. Кларънс е изкукал.“
— Нищо подобно — остро отреагира лейди Хърмайъни и тъкмо се канеше да добави, че брат й просто се нуждае от разумна съпруга, която да сложи точка на абсурдното му увлечение по тази свиня, когато най-сетне се появи и лорд Емсуърт.
— А, Хърмайъни — рече той. — А, Егбърт. Тъй, тъй.
Лейди Хърмайъни кисело го изгледа. Като се вземеше предвид, че той се завръщаше от пътешествие, включващо сблъсък с опасностите на Ню Йорк и два корабни концерта, единия от които трябваше да ръководи, поздравът й би могъл да бъде и по-приветлив.
— Ето те най-сетне и теб, Кларънс. Почти бяхме изгубили надежда да те видим. Помниш ли Дафни Уинкуърт, навремето Дафни Литълуд?
— О, да. Тъй, тъй — заяви лорд Емсуърт.
Говореше с възхитително присъствие на духа. Нищо в маниера или гласа му не подсказваше, че видът на тази жена го кара да се чувства като герой на криминален роман, приклещен в подземното леговище на бандата на Черните мустаци. Английският аристократ умее да носи маска.
— Дафни ще остане при нас до началото на учебната година.
— Тъй, тъй.
Като усети, че ако не му попречат, ще продължи да повтаря „Тъй, тъй“ до мръкване, лейди Хърмайъни хладно го запита иска ли чай и с едно последно „Тъй, тъй“ и „Чай ли? Да, би било прекрасно, прекрасно“ той седна и започна да пие предложената му напитка. Полковник Уедж гостоприемно му подаде сандвич с краставичка.
— Радвам се да те видя отново, Кларънс — рече той. — Пристигна тъкмо навреме да се видим. Утре заминавам.
Светкавична искрица на надежда проблесна в мрака на лорд Емсуърт.
— И Хърмайъни ли? — запита той с усещането, че нещата може и да се оправят.
— За Бога, не. Хърмайъни остава. Ще отсъствам само ден-два. Кръстницата ми в Уърчестър има рожден ден и аз винаги трябва да съм при нея. Нещо като кралска заповед.
— О? — реагира лорд Емсуърт с посърнали надежди. Чувстваше се объркан. Поглеждаше крадешком достопочтената Дафни над ръба на чашата и не можеше да повярва, че дори преди двайсет години, когато беше по-млад и енергичен от днес и вероятно по-податлив на пристъпи на храброст, вече непостижими, е могъл да обмисля евентуален годеж с толкова отблъскваща жена. А при мисълта действително да се ожени за нея му се стори, че вместо сандвич с краставички преглъща живи пеперуди. Беше готов да уважава от разстояние достопочтената Дафни Уинкуърт, да й пожелае несекващ успех в избраното от нея поприще и да препоръчва услугите й на родители с дъщери, нуждаещи се от образование, но нищо повече.
От комата, в която бе изпаднал, го изтръгна гласът на достопочтената Дафни. Казваше, че има да пише писма. С нехарактерен за него проблясък на светски обноски той стана и й отвори вратата.
— Странно — рече, като се върна на стола. — Галахад ме уверява, че двамата с нея се познаваме от много години, но мога да се закълна, че за пръв път я виждам. Как каза, че беше името й?
— Остави сега името й — рязко отвърна лейди Хърмайъни. — Кларънс, ти наистина си невъзможен.
— Ъ?
— Да изчезнеш така, вместо да дойдеш при нас веднага след пристигането си.
— Ама исках да видя свинята.
— Нямаш никакви обноски. Дафни се обиди. Всеки би се обидил. Надявам се, че ще си направиш труда да бъдеш по-любезен с Типтън.
— Ъ?
— Получихме телеграма от Типтън, че утре пристига.
— Кой е тоя Типтън?
— О, Кларънс! Типтън Плимсол е мъжът, за когото ще се омъжва Вероника.
— Коя… — започна лорд Емсуърт, но се усети навреме. — Да, да, разбира се. Дъщеря ви Вероника. Тъй, тъй.
— Видя ли се с Типтън, докато беше в Ню Йорк? — запита полковник Уедж.
На устните на лорд Емсуърт затрептя едно „Ъ? Какво? Не съм“, когато изведнъж се сети. Плимсол, Типтън Плимсол. Да, разбира се. Нещата му се проясниха.
— Не, не сме се виждали — обясни той, — но една нощ ми се обади по телефона. Стори ми се приятен младеж. С доста дрезгав глас, но много учтив. Колко жалко, че е загубил всичките си пари.
2.
Рядко се случваше изказване на лорд Емсуърт да привлече внимание. Когато говореше, хората предпочитаха или да не го слушат, или, ако забележките му все пак достигнеха слуха им, ги отминаваха като недостойни за внимание. Но дори Гали, разказващ последната си занимателна история пред възторжен кръг слушатели в клуб „Пеликан“, не би омагьосал аудиторията си по-могъщо от тези няколко прости думички.