Над стаята надвисна мълчание, обикновено описвано напълно основателно като гробно. Очи се блещеха, ченета увисваха. И тогава двамата Уедж, съпруг и съпруга, продумаха в един глас:
— Какво?!
— Загубил си е парите! — извика лейди Хърмайъни.
— Да, не знаехте ли? — леко се изненада лорд Емсуърт. — Мислех, че ви е казал. Напълно е разорен. Сега продава ябълки.
Лейди Хърмайъни впи трескава ръка в челото си, а полковник Уедж — в мустака.
— Ябълки? — със спаднал глас прохриптя лейди Хърмайъни.
— Как така ябълки? — обърка се полковник Уедж.
Лорд Емсуърт разбра, че трябва да им се обясни внимателно.
— Според Галахад всички в Америка сега с това се занимават. Не можах да разбера точно, но доколкото схванах, сполетяло ги е нещо, наречено крах на борсата за ценни книжа. Опасявам се, че не знам какво значи това, но очевидно е нещо, което кара хората да губят пари и когато загубят всичките си пари, започват да продават ябълки. Колкото и да е странно, макар повечето хора да ги обичат, аз не ги харесвам. Все пак за тях се твърди, че държат лекаря настрана, тъй че без съмнение намират добър пазар. По всяка вероятност приятелите му казват каква цена да им сложи. Самият аз не знам, но Типтън вероятно си е намерил кой да го съветва по тези въпроси. Предполагам, че могат да се продават на килограм, но…
— Кларънс!
— Ъ?
— Къде научи това?
— Кое?
— Че Типтън си е загубил парите.
— Самият той ми го каза. Съвсем ясно си спомням разговора ни. Както казах, беше по телефона. Нюйоркските хотели имат телефони в стаите. Можеш да си поръчаш храната по тях. Каза ми го една крайно любезна камериерка. Обясни ми, че ако искам например закуска, трябва само да вдигна телефона и да поискам обслужване по стаите. Излезе съвсем права. Опитах няколко пъти и всеки път успешно. Знаете ли, че когато в Америка поръчате чай, ви го носят в малки торбички?
Лейди Хърмайъни не халоса брат си със сопа поради единствената причина, че не разполагаше с такава.
— Кларънс!
— Ъ?
— Спри да бръщолевиш!
— Да, кажи ни нещо за разговора ти с Типтън — настоя полковник Уедж.
— Нали това ви разправям — обиди се лорд Емсуърт. — Както вече споменах, говорихме по телефона. Беше много късно през нощта и си бях легнал, когато внезапно телефонът зазвъня и някакъв глас каза: „С лорд Емсуърт ли разговарям?“ Не, грешка. Каза: „Ало“ и после попита дали съм лорд Емсуърт. Разбира се, че съм, отговорих аз и той заяви, че много съжалява, дето ме безпокои по това време на нощта. „Няма нищо, драги приятелю“, отвърнах аз. В интерес на истината, още не бях заспал. Някой ме беше събудил малко преди това — друг тайнствен глас. Поиска да разбере дали съм граф Емсуърт и когато казах, че съм, затвори. Стори ми се доста странно, но предполагам, че подобни неща се случват непрекъснато в Америка. Много особена страна.
— Кларънс!
— Ъ?
— Би ли продължил по същество?
— Какво същество? А, да. Да, да, тъй, тъй. Докъде бях стигнал? А, да. Та този глас, вторият, ми каза, че съжалява, дето ме безпокои толкова късно през нощта, а аз отвърнах: „Няма нищо, драги ми приятелю. Между другото, кой сте вие?“, запитах го аз и той обясни, че е Типтън Плимсол. „Загубих всичките си пари“, уведоми ме след това, а аз отвърнах, че съжалявам да го чуя, и той ме запита не мога ли да му услужа с двайсет долара. Забравих колко е това в наша валута, но е съвсем дребна сума, тъй че казах, да, разбира се, ще му услужа. Трябваше да спомена, че още в началото ме извести, дето е годеник на племенницата ми Вероника, и дори спомена, че е гостувал в замъка, макар аз да не си го спомням. Е, накратко, казах, разбира се, ще му услужа, а той прочувствено ми благодари и запя.
Бяха изминали няколко минути, откак лейди Хърмайъни не се беше хващала за челото, и сега запълни пропуска.
— Запя?
— Да, започна да пее. Доколкото си спомням, текстът гласеше, че на небето има дъга, тъй че да пийнем още кафе и да хапнем още сладкиш. Изобщо не се изненадах. Предполагам, че отдавна не беше ял нищо, а сладкишът засища. В Америка ядат сладкиш с извара, нещо съвсем нормално за тези, на които им харесва, но аз не бих го сложил в уста за нищо на света. Попитах го дали би желал да получи парите сутринта, но той кача „не“, трябвали му веднага. Там е така. Все бързат, напират, всичко трябва да стане на часа. Попита не мога ли да ги изпратя по някого и аз отвърнах, че мога, после го чух да пита някого, май се казваше Гароуей, какъв е адресът на затвора.