— Затвора?
— Този Гароуей, изглежда, беше компетентен човек, защото веднага му го каза. Галахад познавал навремето полицай на име Гароуей, но той отдавна е умрял, тъй че едва ли е бил той. Да, очевидно е бил задържан.
Лейди Хърмайъни беше спряла да се държи за челото вероятно защото усети, че това няма да я доведе до никъде, а само хабеше енергия. Приличаше на готвачка, която малко преди началото на официална вечеря е открила, че рибарят не е изпратил омарите. Първото й желание беше да изпищи, но си наложи да говори спокойно, само гласът й силно напомняше на глас от отвъдното, ала и най-строгият критик не би могъл да я упрекне за това.
— Кларънс, това някаква шега ли е?
— На Плимсол надали му е било до шегички. Никой не обича да проси пари.
— Мисълта ми е да не си измислил всичко това.
Лорд Емсуърт справедливо се засегна.
— Как така ще си измислям! За какво ми е да си измислям? И изобщо бих ли могъл? Проклятие, да не ме смяташ за способен да съчиня подобно нещо? Аз да не съм Шекспир!
— Но как би могъл да е в затвора?
Въпросът учуди лорд Емсуърт.
— Ами сума ти народ е в затвора. На младини Галахад най-редовно прекарваше нощите в ареста на участъка на улица Боу, а ако не греша, веднъж дори беше осъден на две седмици без право на замяна с глоба. Толкова често са го арестували, че знаел малките имена на всички полицаи от западния район на Лондон. Някои от тях имаха много смешни имена. Един се казваше Егбърт. Божичко, Егбърт, и ти се казваш така, нали? Колко е малък светът.
Твърде малък, мислеше лейди Хърмайъни, да побере едновременно нея и брат й Кларънс. Нищо не й лазеше по нервите повече от бъбривите изстъпления на лорд Емсуърт. Смяташе се за милозлива жена, но най-милото, което можеше да каже за Деветия граф в този момент беше, че не носи монокъл.
— Велики Боже! — включи се полковник Уедж и с това май каза всичко.
Започваше да се здрачава и както винаги, когато светлината си отиваше, лорд Емсуърт бе призован от кабинета си и от „Грижа за свинята“ на Уипъл. Промъкна се крадешком към вратата, а разказът му бе пожънал такъв успех, че сестра му и зет му установиха неговата липса едва когато вече беше стигнал средата на стълбището. Годините на изплъзване от обратния пол го бяха дарили с ненадмината техника.
3.
В напуснатата от него стая няколко минути цари мъртвешко мълчание, сякаш повествованието му за нощния живот на Ню Йорк бе лишило от дар слово намиращите се в нея. Лейди Хърмайъни първа възстанови функциите на гласните си струни.
— Егбърт!
— Да, скъпа?
— Смяташ ли, че е вярно?
— Опасявам се, че не е изключено.
— Знаеш как Кларънс обърква конците.
— Съгласен съм. По правило гледам на всичко, което ми казва, като на ломотене от тапицирана килия. Не бих повярвал на думите на Кларънс, че вали, дори ако има наводнение. Но в този случай не виждам повод за съмнение. Все пак Типтън сам му се е доверил.
— Така е.
— И се обърнал към него с молба за двайсет долара.
— Така е.
— Ами това е. Явно е играл на борсата и крахът го е ликвидирал. Не е първият милионер, с когото се случва, няма да е и последният.
Отново се спусна мрачно мълчание. Полковник Уедж се изкашля.
— Какви мерки смяташ да вземем, скъпа?
— Трябва да кажем на Вероника.
— Разбира се. Не можем да допуснем да отиде в църквата и младоженецът да й разкрие в изповедалнята, че няма пукната пара.
Лейди Хърмайъни се намръщи. Стори й се, че съпругът й проявява липса на такт. Типично за военните.
— Парите нямат нищо общо — отсече тя. — Ако беше само проблемът, че не е толкова богат, за колкото сме го мислили, нямаше да имам нищо против. Но Кларънс каза, че е бил в затвора.
— Интересно за какво са го закопчали.
— Вероятно за скитничество или просия. Какво значение има? Въпросът е, че не можем да допуснем Вероника да се омъжи за човек със затворническо минало.
— Значи ще пишеш на Ви?
— Ще отида лично да я видя.
— Да, така ще е най-добре.
— Звънни на Бийч и му кажи Ваулс веднага да докара колата. Трябва да ме закара в Лондон още тази вечер.
— Ще пристигнеш доста късно.
— Разбира се, но утре сутринта ще говоря с нея и ще я накарам да пише на Типтън и да развали годежа.
— Смяташ ли, че ще те послуша?
— Разбира се. Ще се погрижа за това. Вероника винаги прави каквото й кажа.
— Вярно — съгласи се полковник Уедж, който в това отношение приличаше на дъщеря си, отиде до стената и натисна звънеца.
Пета глава