— Имам специален виц за вас.
— Тъй ли?
— Марлийн, не е за твоите уши. Елате отвън, господин Бийч.
Тръгнаха да излизат заедно точно когато Сам стигна до вратата. Сблъсъкът беше неизбежен.
— Извинете, сър — рече Бийч.
— Грешката е моя. Изцяло моя. Извинете, извинете, извинете — отвърна Сам.
Говореше с весел трепет в гласа, защото настроението му беше бодро и оптимистично. Не само фактът, че бе завършил разказа и се бе сбогувал с котенцето, към което и без това не питаеше топли чувства, лежеше в основата на това усещане за благополучие. Разговорът му с Гали в Халси Чеймбърс го беше стимулирал, както често се случва с хората, разговаряли с Гали. Беше го оставил с убеждението, че е достатъчно само да се види със Санди, да проведе с нея открит дебат около кръглата маса и всички недоразумения, ако станалото между тях можеше да се нарече така, щяха да бъдат забравени. Щеше да й каже, че съжалява, загдето я е нарекъл риж инат, тя щеше да му се извини, че го е замерила с пръстена, щяха отново да се целунат с насълзени очи, както тъй добре се беше изразил покойният лорд Тенисън, и всичко щеше да се оправи. Не хранеше никакво съмнение в правотата на Гали, че работата е опечена, та светът му изглеждаше прекрасен. Обичаше всички срещнати. Едва бе погледнал охранения тип, с когото се бе сбутал на вратата, но беше сигурен, че той ще се окаже крайно мил охранен тип, ако го опознае по-отблизо. Хареса му и вида на старшина Евънс, а и външността на Марлийн Ненагледната, към която се приближаваше с чаровна усмивка и молба да му наточи халба от еликсира, с който „Гербът на Емсуърт“ оправдано се гордееше.
— Хубав ден — отбеляза Марлийн, като изпълни поръчката, защото много я биваше по разговорите. Една барманка трябва да притежава светкавична реакция. Последната създава приятелска атмосфера и стимулира стокооборота.
— Чудесен — не по-малко сърдечно откликна Сам. — Ей, някой да не ви е подарил часовник? Да нямате рожден ден?
Марлийн се изкиска. Премузикален звук, реши Сам. В настроението, в което беше, и скърцането на вилица по чиния щеше да му достави музикална радост.
— На дъртия дебелак е. Спечелил го на турнира по мятане на стрелички.
— Дъртия дебелак? Говорите за господина, с когото току-що изтанцувах една румба?
— Чичо Джордж винаги го нарича дъртия дебелак. Чичо Джордж е много забавен.
— Не се съмнявам в духовитостта му. А защо е на тезгяха?
— Показваше ми го, но излезе, защото старшина Евънс искаше да му разкаже мръсен виц.
— Какъв виц? Не го ли знаете случайно?
— Не, не го знам.
— Трябва някой път да го накарам да ми го разкаже. Да — рече Сам, като взе часовника, — наистина е много хубав. Струва си да се спечели дори с цената на целодневно мятане на стрелички, което по мое мнение е най-тъпият начин на света да си прекараш в…
Щеше да каже „времето“, но думата угасна на устните му. Вратата на бара на „Гербът на Емсуърт“ гледаше към пътя и при хубаво време винаги беше отворена. И ето че покрай нея на колело мина червенокосо момиче, при вида на което всички мисли за бири, часовници и барманки бяха изтрити като с мокра гъба от мисълта му. Изтърча навън, викайки името й, и тя стреснато се огледа. Когато го видя, очите й се ококориха и като рипна на колелото, отпраши с всичка сила. Сам, ругаейки, хукна подир нея, макар че надеждата за конструктивен резултат беше нищожна.
Докато тичаше, смътно чу зад гърба си някакъв звук като локомотивна свирка, но нямаше време да му обърне внимание.
2.
Локомотивоподобната свирка, която така слабо впечатли Сам, се беше изтръгнала от устата на Марлийн Ненагледната. Потрябваха й няколко секунди, за да изтича до вратата и да изскочи навън, защото остана известно време парализирана от смайване. Досега бе водила мирно съществуване и нищо, дори бегло напомнящо кражбата на ценни часовници под самия й нос, не бе смущавало безметежието му. Барът на „Гербът на Емсуърт“ не беше кръчмата на Мейлмют в Дивия запад, където почнат ли момчетата да се веселят, може да се очаква поне да застрелят пианиста. Клиентите тук бяха порядъчни господа от категорията на иконома Бийч, собственика на гаровото такси Дж. Робинсън и аптекаря Булстроуд. В свърталището й за първи път се появяваше клиент от типа на Опасния Дан Макгрю, като току-що избягалия от него.
И тя съответно онемя. После гласните й струни възвърнаха поносима форма и Марлийн изрази загрижеността и раздразнението си с протяжно: ИИИИИИИИИИИИ!!?!, което вероятно се чу в не една далечна енория.
То положително заинтригува както Бийч, така и старшина Евънс, които се кискаха на вица, застанали на няколко метра. Гласът й прозвуча за тях като сигнал за атака на бойни коне. Бяха забелязали Сам да излиза и да хуква по пътя, но не бяха помислили нищо лошо и отдадоха подвижността му на внезапно припомнена среща. Но когато осъзнаха, че именно напускането му бе причина за ИИИИИИИИ!!?!-то на Марлийн Ненагледната, здравият разум им подсказа, че е извършено злодеяние. Уравновесени момичета като Марлийн не надаваха ИИИИИИИИИИИ!!?! без основателна причина. Така че двамата хукнаха към нея — старшината взе преднина, защото телосложението на Бийч бе разчетено повече за красота, отколкото за високи скорости, и той изостана с една-две дължини.