— Кво става? — запита старшина Евънс, лаконичен както винаги. Опитен наблюдател, той забеляза, че Марлийн кърши ръце, и този жест му се стори многозначителен. Комбиниран с ИИИИИИИИИИИИ!!?! — положително значеше нещо.
— О, господин Бийч! Господин Бийч!
— Какво има, госпожице Ненагледна?
— Оня отмъкна часовника ви! — извика Марлийн, а ръцете й продължаваха да се кършат. — Сложи го в джоба си и избяга с него!
Тези думи произведоха съвършено различно въздействие върху двамата мъже. Бийч замръзна като статуя на изумлението, защото часовникът наистина му беше много скъп и загубата му го накара да се почувства като някой от поетите на деветнайсети век, които постоянно губеха скъпите си газели. Не беше изпитвал подобно усещане за безутешност от онази вечер, когато един от гостите на вечеря в замъка бе поискал малко вода да си разреди бялото вино. Това го накара да се запита накъде върви светът.
От своя страна старшина Евънс бе открил в думите й всички вливащи енергия качества на широко рекламиран тоник. Там, където Бийч скърбеше, той се вземаше в ръце. Кръстът, който трябва да влачи на плещите си всеки английски селски полицай, е липсата на дух и инициатива у местните престъпни класи. Човек като нюйоркския полицай Гароуей винаги има подръка повече от необходимите му разпространители на наркотици, взломаджии и психопати със секири, съсекли шестима, докато в Маркет Бландингс ще извадите късмет, ако налетите на куче без нашийник или безредици в кръчмата в някоя съботна вечер. Бяха минали месеци, откак старшина Евънс бе извършил що-годе приличен арест, и този внезапен изблик на престъпност извади на повърхността най-доброто у него. Да скочи на велосипеда си и да завърти педалите като състезател в шестдневно състезание беше въпрос на секунда. Не се спря дори да ревне: „Хо!“ — стандартният му коментар на необичайното.
Не след дълго забеляза мъжа, издирван от полицията. Сам на бърза ръка заряза преследването, осъзнал безплодността на напъните на бегач да застигне велосипедист с преднина от петдесет метра. Стоеше по средата на пътя, а устните му мърдаха в безмълвен монолог, който, ако се чуеше, нямаше да има шанс да мине през цензурата дори в нашето либерално време на свободното слово.
Слънчевото настроение, с което бе започнал неговият ден, беше попарен от слана. Пет минути по-рано беше приятел на целия свят, директно излязъл от Дикенсов роман, а сега гледаше на човешката раса с лошо око и не виждаше бъдеще пред себе си. Когато пристигна старшина Евънс с колелото, той реши, че никога не е виждал полицай, чиято външност толкова да не му допада. Струваше му се, че човекът няма нито едно качество, достойно за похвала.
От своя страна старшината също не го одобряваше. Човек трябваше да е крайно слаб четец на лица, за да забележи в погледа му нещо, дори слабо напомнящо симпатия. Имаше лице, сякаш издялкано от дълговечен материал, като гранит например, и остави велосипеда на земята със зъл блясък в очите. Като тръгна към Сам, някой пътешественик, обиколил Изтока, добре познаващ тигрите от джунглата, веднага би забелязал приликата му с такъв, готвещ се да скочи връз плячката си.
— Хо! — рече той.
Правилният отговор, естествено, би бил: „Хо и на теб“, но Сам беше прекалено погълнат от мрачните си мисли, за да му отговори. Взираше се начумерено в старшина Евънс. Не знаеше защо този досадник му натрапва компанията си и присъствието му го дразнеше.
— Е? — лаконично и през зъби произнесе той. — Какво искате?
— Теб — отсече още по-лаконично старшината. — Какво правиш с тоя часовник?
— С кой часовник?
— С този — отвърна старшина Евънс, ловко го измъкна за верижката от десния външен джоб на сакото на Сам и го залюля пред носа му.
Сам се втрещи, точно както в детството си се втрещяваше от фокусите на някой маг, извадил от чужд цилиндър два заека и аквариум със златни рибки.
— Боже мой! — ахна той. — Това е на дебелия мъж в „Гербът на Емсуърт“.
— Прав си, принадлежи на дебелия мъж в „Гербът на Емсуърт“.