— Взел съм го по грешка.
Старшина Евънс не беше човек, който лесно се разсмиваше. Дори на вица на сержанта, колкото и пиперлив да беше, само се беше усмихнал. Но това изказване изтръгна от него бърз кикот, а след кикота последва саркастично изхилване. Друг човек би казал: „Да, да, вярвам ти“, но той реагира само с „Хо!“.
Сам разбра, че се налагат обяснения.
— Случи се следното. Момичето на бара ми го показваше, а аз изведнъж видях някого… ъъъ… някого, с когото исках да разменя две думи, да минава край вратата и затова изтичах навън.
— С часовника в джоба.
— Трябва да съм го пъхнал там несъзнателно.
— Хо!
Разкаянието, че беше лишил един добър човек от несъмнено ценното му притежание, поуспокои Сам. Все още чувстваше враждебност към човешката раса и с радост би минал без нея, но виждаше, че е извършил нещо лошо, и се налагаше да се извини. Цъкна само укорително с език.
— Крайно идиотска постъпка. Ще го върна на собственика му.
— Аз ще го върна на собственика му.
— Ще го направите ли? Много мило от ваша страна. Той ще се зарадва. Хубавичко ще се посмеете двамата.
— Хо!
Тази сричка засилваше неприязънта, която Сам от самото начало изпитваше към този натрапник в синя униформа.
— Не можете ли да кажете нещо друго освен „Хо“? — изсъска той.
— Мога — изръмжа старшина Евънс. По правило не действаше прибързано със заподозрените, но рядко му се предлагаше такъв сгоден случай. С непреодолимо доволния вид на комик, комуто партньорът е подал правилната реплика, той продължи: — Да, мога да кажа и нещо друго освен „Хо!“. Мога да кажа: „Арестуван сте!“ — заяви доволно той и сложи ръка на рамото на Сам.
Моментът не беше подходящ за слагане на ръце върху рамото на Сам. Той и бездруго едва понасяше разговора с мъж, който видимо съчетаваше у себе си всичко ненавистно в дадена раса, а именно човешката, която Сам особено силно мразеше, та разтривката по врата от негова страна беше, както се казва, последната капка. С рефлекс, който би заинтригувал доктор Павлов, юмрукът му изхвърча, чу се звънлив звук при съприкосновението му с окото на старшината, извършено с цялата сила на мускулестото тяло. Старшината политна назад, кракът му се препъна в някакъв камък и той го стовари на земята с трясък, достоен за двама старшини. А Сам се хвърли към колелото, яхна го и отпраши със скорост, която Бийч в атлетичната си младост би могъл да достигне, но не и да надмине. Ако беше жив четирийсет години преди това, ако беше член на църковния хор, в който участваше Бийч, и ако гласът му по някакво щастливо стечение на обстоятелствата не бе започнал да мутира до първата неделя след Богоявление, което би му осигурило правото да участва в състезанието, в което икономът се бе увенчал с лаври, надпреварата вероятно щеше да завърши с две първи места.
3.
Ако тръгнете от точка, разположена на около двеста метра от Маркет Бландингс, на велосипед, току-що задигнат от местния полицай, и започнете да въртите педалите по главния път, скоро ще стигнете до малка паланка на име Бландингс Парва, разположена досами портите на замъка Бландингс. Състои се от няколко къщурки, църква, викариат, универсален магазин, езеро с патенца, бензиностанция (единствената дан на съвременността) и странноприемница „Синият Глиган“. В последната настъпи краят на пътешествието на Сам.
Беше изминал пеша последните етапи от маршрута, защото малко преди Бландингс Парва му мина през ума, че колкото по-скоро се отърве от арабския си жребец, толкова по-добре ще е за него. Никога не се препоръчва дълго да задържате краден и търсен велосипед, особено ако е бил собственост на полицейските сили. Та затова на около четиристотин метра преди финала Сам подпря превозното средство на крайпътен прелез и така влезе в помещенията на „Синият глиган“, дегизиран като безукорен пешеходец. Седна в мрачната хладна бирария и започна да обмисля положението, в което се бе озовал.
Веднага осъзна, че попада в графата не твърде розово. Колкото и да лъскаше фактите, не можа да стигне до друго заключение, освен че е беглец от правосъдието, с едни гърди пред полицията. Преброи наум различните престъпления, които бе извършил — кражба на часовник, кражба на велосипед, оказване съпротива на полицай при изпълнение на служебните му задължения, причинявайки му телесна повреда, и остана с усещането, че ще извади късмет, ако се отърве с доживотна присъда.
Проблемът какво да направи оттук нататък надхвърляше възможностите му. Налагаше се участието на по-умна глава и за щастие на един хвърлей място имаше точно такава.
— Бихте ли ми дали лист и плик за писмо? — обърна се той към собственика. — Има ли наблизо някой, който да занесе в замъка бележка на господин Галахад Трипуд?
Собственикът отвърна, че синът му Гари ще се радва да извърши услугата срещу шест пенса.
— Ще му дам цял шилинг — обеща Сам.
Не беше богат човек и за него шилингът си беше шилинг, но ако той можеше да му осигури среща с човека, към чиято интелигентност и изобретателност хранеше най-дълбоко уважение, нямаше да бъде прахосан.